Но аз я спрях с думите, че не искам никаква компенсация от японския производител. Исках само повече да не сядам зад волана на нито една „Тойота Супра“. Нито пък исках да ми предлагат в замяна някакъв друг модел с автоматични скорости.
Госпожица Нели ме нарече „специален случай“ и точно така ме картотекира в паметта на компютъра — също японски, но от друг производител — защото я бях раздразнил с претенциите си относно скоростната кутия — само аз не съм бил узнал, че „Тойота“ отдавна свалила от своите конвейери всичките си турбомодели с ръчно превключване на скорости.
Така става, когато на човек му е писано да не му върви.
Тогава хванах Кълън за ръката и го поведох към автомобилите, подредени като за изложба на паркинга пред сградата. След като се помотахме около половин час, най-накрая се спряхме пред един скромен „Форд Мустанг Кобра“, с пет скорости и триста и пет коня — почти толкова, колкото се спотайваха под капака на супрата. Уви, седалките на кобрата се оказаха по-теснички от тези на супрата. Така се получава, когато скромните американски производители дръзват да не спазват непоклатимите японски стандарти. Този форд отстъпваше на супрата и по още нещо — задницата не беше достатъчно стабилна и леко занасяше при остри завои, когато човек си позволява да натисне почти до края педала за газта. Кълън винаги се въодушевява, ако форсирам двигателя точно преди да вляза в поредния завой, но кой знае защо консултантите в автомобилните салони не споделят възторга му.
За моя изненада се оказа, че дилърът на „Форд“ в Грийнсбъро продава и модели на „Субару“. Докато бледият продавач ме развеждаше из салона, Кълън зърна скромната „Импреса“, смълчана в своя ъгъл в очакване да бъде забелязана.
— Виж каква сладка количка! — изкрещя Кълън и се затича към нея. — Хайде да я пробваме!
— Готово! — веднага склоних аз, без дори да я огледам както се полага. — Наистина, защо пък да не извъртим едно кръгче по междущатската магистрала?
Зарязахме на паркинга олдсмобила на Етъл, с който бяхме пристигнали — огромен като къща на милионер, стар като вица за синия слон и с непрекъснато капещ картер. Какво да се прави, на харизан кон зъбите не се гледат, нали?
— Вярваш ли, че наистина е бърза? — попита Кълън.
Момчето ми открай време се прехласваше по високите скорости. В следващата секунда Кълън вече беше до субаруто и подритваше гумите му.
— Е, синко, не е като болидите от Формула 1… — въздъхнах аз. Но вече бе прекалено късно. Кълън се промуши през вратата и се настани на задната седалка.
Оказа се, че субаруто харчи само два литра и две десети. Е, все пак не беше като онези шумно рекламирани нови модели, при които консумацията спадаше до литър и осем десети на сто. Имаше още едно предимство: въпреки автоматичните блокировки, азиатският дребосък ускоряваше до сто километра в час за по-малко от десет секунди, при това преди да е изминал повече от десетина километра. Лично го проверих, с помощта на моя безупречно точен хронометър „Камеро“. Цветът му също беше приятен — металик, в онзи загадъчен нюанс, наричан от дизайнерите „карибско зелено“, напълно задоволяващ изискванията на хора без развинтено естетическо въображение, каквито бяхме Кълън и аз.
Свит на задната седалка, вторият продавач се бе вкопчил в дръжката с вид на пасажер на презокеански лайнер, който едва сега е открил, че страда от морска болест и естествено дълбоко се разкайва, че така лекомислено е потеглил на път през безбрежния океан с двама кандидати за щатската психиатрична клиника. Първият се бе оттеглил под някакъв благовиден предлог, защото след първата разходка — по-кратка, но затова пък по-динамична — лицето му съвсем бе пребледняло. Та този, вторият, ни подсказа за още една от екстрите на серията „Субару“ — моделът „Импреса“ бил с четири самостоятелно задвижващи се колела.
— Значи е комбиниран, с предно и задно предаване?
— Точно така — процеди през тракащите си зъби представителят на „Форд“, по съвместителство и на „Субару“, докато се клатушкаше ожесточено ту наляво, ту надясно, защото аз реших начаса да се уверя по емпиричен път в достоверността на твърдението му. За което той, естествено, вече дълбоко съжаляваше. Ако имаше поне капчица разум, щеше да ни го съобщи едва след като се добере до канцеларията, зад бюрото си, отрупано с гаранционни сертификати.