Вътре беше топло и уютно, макар че мебелировката бе направо оскъдна. Най-важното бе, че в камината цепениците не спираха да пукат, облизвани от огнените езици. Кълън си поръча от любимия си горещ шоколад, но и той се оказа разреден, също като моето кафе.
Вдигнах очи над ръба на чашата и надзърнах през предните прозорци на хижата. Парата, надигаща се от кафето, за малко да ми попреча да регистрирам появата на Ферон Саймънс. Той жестикулираше оживено и викаше нещо на двамата си спътници в ловно облекло, но през прозорците не можех да го чуя. Обърнах се към Кълън:
— Моля те, прибери се в колата. Вземи и чашата си с какаото. Можеш да си пуснеш някоя от твоите касети.
Синът ме изгледа внимателно.
— Много ли ще се бавиш?
— Вероятно не.
— А ще се биеш ли с някого?
— Вероятно не.
Надигна се и обгърна картонената чаша с двете си ръце. На главата му още се мъдреше перото на Робин Худ.
Машинално забелязах, че връзката на обувката му се бе развързала. Докато прекосяваше помещението, панталоните му от импрегниран плат шумоляха предизвикателно. Пред прага Кълън се спря и ме изгледа през рамо.
— Моля те, не се бави много.
— Обещавам.
— И гледай да не пострадаш.
Вдигнах вежди подигравателно.
— От кого? От Ферон Саймънс ли?
— Че той нали си има приятели?
— Само двама засега — усмихнах се аз. Но Кълън остана със загрижена физиономия. — Синко, дори и Джена може да надвие Ферон. — Джена беше неговата приятелка, петгодишна, не много едра, макар все пак да не бе и от най-слабичките, и хубавичка, поне според преценката на Кълън.
Сега вече Кълън не издържа и се ухили, макар че тревогата не го напусна напълно.
— Не е ли по-добре да остана с теб. Може пък да помогна с нещо.
— Не. По-добре е да се прибереш в колата.
— Но защо да се прибирам там?
— Ами ако някой те обиди?
— Да ме заговори така, както говорят хамалите ли?
— Дори още по-лошо?
— Че какво по-лошо от това?
— Забрави ли за политиците? Стига си се притеснявал. Ферон не е опасен. Нямаше да те взема с мен, ако можеше да възникнат сериозни неприятности.
Кълън вдигна палец за късмет и тръгна към колата.
— Глиганът тъкмо заобикаляше скалата — продължи Ферон Саймънс, — когато аз се прицелих в предната му плешка и…
В този момент обаче аз го прекъснах с думите:
— Здрасти, Ферон, стари приятелю. — Пристъпих по-близо, а той затвори вратата зад втория от спътниците си. — Да не си ме забравил?
Очевидно не ме беше забравил. На скъпия му кожен колан висеше револвер „Магнум-357“. Беше го купил преди един месец. Без да губя време за допълнителни приветствия и други любезности, аз сграбчих с лявата си ръка неговата, вече посягаща към револвера. А моята дясна вече беше върху кобура.
— Хей! Какво правиш! — кресна той.
— Ей, какво става тук! — намеси се единият от спътниците му, по-нисък от Ферон и от третия мъж в групата.
— Между другото, Ферон, кога ще се научиш, че ще е доста вредно за самия теб, ако продължиш да дрънкаш глупости? Какво е това „предна плешка“? Има ли „задна плешка“? Казва се бут.
— Какво? Какво рече? — изуми се той, но не толкова загрижен за чистотата на езиковите си средства.
— Какво? — повтори като ехо спътникът му, който явно не беше кой знае колко по-умен от Ферон.
Аз го изгледах критично.
— Приятели ли сте?
— И какво, ако сме?
Едва сега се намеси третият от групата, най-високият от тримата, застанал отляво на втория:
— Запознахме се тази сутрин.
Веднага се познава кой има мозък в главата и кой — не.
— Готов съм да им платя на тези двамата по двадесет долара, ако престанат да ми досаждат.
Третият, тъй като беше по-разумен от втория, веднага се съгласи:
— Дадено.
— Пусни ми кобура! — изръмжа Ферон.
— Да, махни си ръката от кобура му! — веднага се присъедини вторият, но в следващия миг допусна сериозна грешка, като посегна към своя пистолет. Аз пуснах лакътя на Ферон и цапардосах здравата по брадичката ниския му приятел.