След което излезе навън.
Потупах Кълън по коляното. Напечен от обедното слънце, чиито лъчи проникваха през страничното стъкло, синът ми неусетно бе заспал на седалката. През целия път обратно към Грийнсбъро от касетофона долитаха затрогващите звуци на коледни мелодии.
Най-после ми олекна на сърцето. Очевидно босненците нямаше защо да си губят времето с мен. На тях им трябваше Хектор Диас. От мен се искаше само да позвъня на телефонния номер върху визитната картичка, която ми бе връчил онзи едър и мургав мюсюлманин, за да им посоча пътя на юг, към Мексико. И с това щеше да се сложи край на тази умопобъркваща босненско-мексиканска афера. И то завинаги.
Но първо трябваше да се обадя на моя приятел Аксел Мършън, за да му възложа проучването на един доста важен факт — дали Ралф Гонзалес е жив и дали не се спотайва някъде наблизо. С този Гонзалес имах стари сметки за уреждане. Може би щях да го принудя да си плати борчовете и в същото време да изтръгна от него доста ценна информация.
Нещата определено се развиваха добре.
На съседната седалка Кълън се размърда, отвори едното си око, но веднага примижа от яркото слънце.
— Огладня ли, синко?
— Не, сър.
Откъде му хрумна това „сър“?
— Добре. Но ако промениш решението си, само ми кажи и ще спрем, за да похапнем. Нали се радваш, че не застрелях нито едно от онези диви прасета?
След няколко секунди размисъл Кълън отвърна:
— Не съм сигурен. Иска ми се да опитам месо от диви свине, но не и да гледам как ги убиват.
— Тогава би трябвало да поживееш в някоя ферма, за да научиш най-важните житейски правила. Не може да се яде месо, ако не се убиват животни. Всъщност, строго погледнато, това важи и за растенията.
— А ти щеше ли да ми се разсърдиш, ако не ти бях позволил да застреляш някоя дива свиня?
— Не, разбира се. Нали те оставих ти да решиш. Ако беше нещо важно, аз сам щях да се погрижа за избора на правилното решение.
В следващата минута излязохме на прав участък и аз настъпих педала за газта. Наближавахме покрайнините на града, когато Кълън забеляза сигнала за претоварен трафик. Веднага намалих скоростта. Зелената стрелка ме съветваше да завия наляво и да поема по по-дългия, но по-лек маршрут покрай брега на езерото. Трите коли пред нас завиха наляво, но след това стрелката внезапно превключи на червено. Нашата кола беше четвърта на опашката пред кръстовището, затова ни се наложи да почакаме още малко.
— Странно, никога не съм виждал да свети червената стрелка на това кръстовище — замислено промърмори Кълън. — А ти?
— Доста рядко. Но при тези задръствания все по-често ще бъдем свидетели на червени светлини.
Синът ми отново се замисли, без да отделя очи от светлинното табло, а накрая каза повече на себе си, отколкото на мен:
— Да, чак сега се сетих на какво ми напомни този знак на таблото. Прилича на човка на пеликан.
10.
Щом се прибрах, първата ми задача беше да позвъня на Аксел Мършън — стар познайник, повече известен на приятели и на врагове като Акс. Навремето Акс служеше в нюйоркската полиция, по-късно се премести в полицейското управление в Грийнсбъро, в отдела за малолетни престъпници. Бил е боксьор, както и член на Републиканската партия. Сега си изкарваше прехраната като частен детектив. Убеден католик, предан баща на две дъщери, член на местната масонска ложа. Сприхав и способен на всичко, когато го ядосат. Какво повече е нужно да се спомене, за да се добие представа за някого?
— Тук „Мършън Секюрити“. На телефона Карлтън Калоуей.
— Моля ви, бихте ли ме свързали с Акс?
— Разбира се. Откъде се обаждате?
— Стига си се занасял, Карл! Не ме ли позна? Тайлър Ванс се обажда. Аксел там ли е?
— Изчакай малко.
През следващите двадесет секунди в лявото ми ухо звучеше само припевът на Бинг Кросби от „Бяла Коледа“.
— На телефона Аксел Мършън — изрече дрезгав глас.
— Как си, Акс?
— Чувствам се отвратително. Току-що ми се наложи да се разделя със сто долара, срещу което ще имам честта да заведа двете си щерки на театър довечера, и то на първия ред.
— Е, за това удоволствие аз бих платил не сто, а двеста долара.
— Да, да, лесно ти е да говориш така. За какво съм ти притрябвал?
— Имам проблем с босненците.
Цели пет секунди от слушалката не се чу нищо. Вероятно Аксел Мършън размишляваше над предишната ми история, в която на представителите на този малоброен и смутен балкански народ бе отредена доста важна роля.