Дейв отиде до лавицата и взе револвера. Провери дали няма забравен куршум в барабана, след което изпробва спусъка. Претегли го в дланта си.
— Доста е тежък.
— Но все пак е по-лек от паметника на Джордж Вашингтон в столицата.
— Едва ли. Доста отвори виждам в този цилиндър.
— Отворите са точно седем. Носят се слухове, че фирмата производител обмисляла нов вариант, с осем куршума.
— Те ли ти го изпратиха?
— Не. Това е подарък.
— От кого?
— От Ферон Саймънс.
— О, от нашия стар познат Ферон? А пък аз си помислих, че е подарък.
— Всъщност, той просто го изостави и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да го прибера в сака.
— Онзи хитрец Ферон да зареже такъв солиден револвер? Направо не е за вярване!
В този момент звънна телефонът. Хедър прекъсна разговора ни.
— Джейсън е в болницата Моузес Коун. Току-що ми се обади. Каза, че искал да разговаря с теб. Каза ми също, че било спешно. Нали Кълън е на училище?
Косата ми се изправи. Не ми хареса въпроса на Хедър.
— Разбира се. Защо питаш?
Тя сподели с мен опасенията си. Разбрах, че няма друг изход, освен веднага да тръгна към болницата. Статията трябваше да почака. За щастие, болницата беше само на двадесет минути с кола.
Успях да ги съкратя на дванадесет.
12.
Още от въртящата се врата ме блъсна силната миризма на спирт, превързочни материали, дезинфектанти и секрети. Миризма, напомняща за човешки страдания. Винаги съм мразел болниците. Със свито сърце започнах да си проправям път през коридора, пълен с посетители.
Не се оказа много лесно.
Хедър ме чакаше във, фоайето, в дъното на коридора. Както винаги, крачеше неспокойно напред-назад, въпреки ограниченото пространство. Когато ме видя, тя веднага тръгна към мен, като остави Уеб на сивия пластмасов стол в ъгъла. Момчето изглеждаше унило и опечалено. Аз се втурнах към него и тревожно попитах:
— Какво му е на Уеб?
— Много е изплашен, защото Джейсън наистина изглежда зле. Макар че може би всъщност не е чак толкова пострадал… Нали лекарите споменаха, че не е изключено още утре да го изпишат? Най-добре е сам да се увериш.
Когато влязох в стаята, заварих съседа по легло на Джейсън седнал. Той се изправи, заобиколи леглото и ми протегна ръка.
— Аз съм Адам Колби.
Десницата му се оказа яка, но изпотена. Едър мъж, с внушителна осанка — личеше си, че се гордее с нея — с матова кожа и черна коса, късо подстригана. Най-впечатляващи бяха равно подрязаните мустаци. Беше облечен с бяла фланелка с надпис „Без граници“. Нямаше ли песен на Ръш Лимбо със същото заглавие? Аз се представих. Колби се обърна към Джейсън:
— Искаш ли да те оставя насаме с твоя посетител?
Джейсън поклати глава.
Приближих се до леглото и му казах първото, което ми хрумна:
— Чух, че нещо си пострадал, приятел.
— Ха-ха… — засмя се Джейсън.
— Какво толкова смешно има? — намеси се Колби.
— Имаш право, Колби. Нищо смешно няма — отговори Джейсън. — Не го познаваш моя човек. Той обича да се шегува с всичко.
— Е, чак пък с всичко… — възразих аз.
Но това явно не успокои Колби, защото той пристъпи към мен и отпусна ръка на рамото ми. Вероятно се канеше да ми изнесе лекция на тема „Как да се държим в болнична среда“.
— Остави това — спря го Джейсън.
— Ама нали той рече, че…
— Той никога не разкрива докрай намеренията си, Адам. Не го познаваш. Дошъл е тук, за да ми помогне, а не за да ми се подиграва. Той умее по-добре от всеки друг да разведрява атмосферата. А това много помага. Вече съм го преживял. На свой гръб. Така че по-добре ще е да го оставиш на мира.
Адам отдръпна ръка, но не успя да прикрие раздразнението си.
— Много е чувствителен твоят съсед по легло — отбелязах аз.
Джейсън кимна радушно.
— Така е. Понякога много лесно се засяга. Нали знаеш, срещат се и такива… Но не подозира, че за да се справи с теб, ще трябва да наеме поне един взвод зелени барети.
— Е, чак толкова военна сила няма да е нужна за моята скромна особа. — Посочих с кимване шевовете по лицето на Джейсън. — Разкажи ми как успяха да те разкрасят така.
— Бях тръгнал на едно приятелско събиране. Но по пътя спрях до супермаркета, за да взема сладолед, от онзи, хубавия, на „Уайт Маунтин Криймъри“. Тъкмо се връщах към колата, когато от един пикап изскочиха онези тримата. Първият, един отвратителен дангалак, се хвърли върху гърба ми, а след секунда вторият ме халоса по лицето с нещо черно. Всичко стана светкавично, като на кино.