— В колко часа е визитата на Фанър при Джейсън?
Той ме уведоми за часа.
— В апартамента на Джейсън, нали?
Дейв Майкълс не закъсня да потвърди поредната ми гениална догадка.
— Ще позвъниш ли на Джейсън, за да му съобщиш, че и аз ще присъствам на срещата?
Дейв ми пожела да вървя по дяволите и прекъсна връзката.
Възприех думите му като отказ и се наложи сам да уведомя потърпевшия.
Мезонетът на Патерсън не беше по-уютен от операционните в хирургическото отделение, макар че все пак не можеше да им съперничи по аскетичност на обстановката — за разлика от болницата, стените тук бяха отрупани с картини и декоративна керамика. Решително преобладаваха светлите тонове във всички помещения, както на долния, така и на горния етаж. Съзерцавах прилежно в кухнята някакъв акварел с не съвсем ясен сюжет, когато се появи Джейсън, за да ми предложи чаша капучино. Подаде ми я с усмивка, поне доколкото му позволяваха шевовете около устните, и с думите:
— Сръбни малко кафе. Ще ти олекне.
Последвах съвета му, но във всекидневната, и то в любимото ми кожено кресло. Тлъстата персийска котка на Джейсън с неописуем сребрист оттенък на косъма не закъсня да се стовари в скута ми и да завре муцуна в ребрата ми, мъркайки шумно, след което завъртя туловището си, за да се настани още по-уютно. Погалих я зад ушите, от което мъркането се усили още повече.
— Джейсън, твоята котка не знае ли, че никак не обичам котки?
Той се настани на дивана срещу мен — движенията му бяха не по-малко гъвкави от тези на котката му — и остави чашата с чая си на ореховата маса, до цветната снимка на Уеб.
— Предполагам, че няма представа за чувствата ти.
Миризма на канабис подразни ноздрите ми.
Изсумтях подозрително и заявих:
— В най-скоро време ще довтаса полицията, а ти смърдиш на трева!
— Не съм аз, а Адам — намръщи се той. — Колко пъти го молих да излезе някъде навън, заедно с канабиса си. Но вместо това той се качи на горния етаж и се завря в банята. Дано поне е включил вентилатора!
Докато чакахме да се появи Фанър, побъбрихме за какво ли не — за книгите, който ни бяха попадали напоследък, за нескончаемите проблеми със здравното осигуряване, за Джеси Хелмс. Джейсън се изчерви само два пъти по време на целия разговор.
Допивах втората чаша, когато на вратата се позвъни. Адам, в неестествено благоразположение на духа, изникна на площадката на горния етаж и изтърча надолу по стъпалата, за да откликне на повика на звънеца. Лейтенант Джон Т. Фанър, по-издокаран от всеки друг път, прекрачи прага и паркира шапката си върху масичката за кафе, оправи безупречните ръбове на панталоните си и едва тогава се настани на креслото.
— Какво е това в скута ви, господин Ванс? — полюбопитства той.
— Коледна пуйка, разбира се. Цяла година Джейсън я угояваше специално за мен.
Той едва не разкри кучешките си зъби — толкова широка се оказа усмивката му, след което се извърна към Джейсън Патерсън:
— Разбрах, че се каниш да подадеш жалба до полицията.
Джейсън потвърди с кимване.
— Желаете ли чаша чай, лейтенант? Или чашка от специалното капучино, което пие Тайлър? Този път сварих по-скромна доза, колкото за него, но не се съмнявам, че той ще бъде така любезен да я раздели с вас.
— Възпитаните джентълмени говорят само от свое име, Джейсън! — остро възразих аз, но побързах да лепна една усмивка. Колкото да им помогна да схванат, че се шегувам.
Докато Патерсън се мотаеше из кухнята, зает с приготвянето на чая, аз споделих с Фанър проблемите около последното си посещение на стрелбището.
— Наистина ли възнамеряваше да пуснеш последния си куршум по онзи тип?
— Само ако беше насочил пистолета си срещу мен. Ти какво би ме посъветвал? Да го бях оставил да ме простреля ли?
— Но не си съвсем сигурен, че е искал да го стори, нали?
Нямах друг отговор, освен да кимна сухо.
— Ами добре тогава. — Той вдигна примирено ръце.
— Лейтенант?
— Да?
— Миналата пролет ти почти не ми помогна. Не само на мен, но и на цялото ми семейство. Макар че тогава разчитах на помощта ти и поради това едва не оплесках нещата. Малко оставаше да загубя и Кълън, и баща си, да не споменавам за славната си тъща. Забрави ли, че онези убийци ми отнеха най-добрия приятел? И всичко това за нищо.
Той не сваляше очи от мен, изпълнени с тревожно очакване.