— Какво стана с Уеб? Ами с Етъл?
— През цялото време тя мълчеше, за разлика от Уеб, който се забавляваше до захлас като всяко дете на неговите години. — За миг Оди се поколеба, преди да ме попита: — Искаш ли нещо от хладилника?
— Не. Имам нужда само от събеседник.
— Чудесно. Тогава седни на стола.
Настанихме се около масата в кухнята. Благоразумно мълчах, изчаквайки Оди пръв да наруши тишината. Най-после баща ми не издържа, прокашля се и каза:
— Искам да се включа в играта, Тайлър.
— В каква игра, папа? — Макар че дяволски добре знаех на какво ще играем.
— В цялата тази каша. С босненците, с Диас, с техните проклети два милиона. Не мога да стоя със скръстени ръце като безучастен наблюдател. Искам да ти помогна с нещо. Знаеш, че все още не съм съвсем за изхвърляне.
— Никой дори не е намеквал за подобно нещо. Но нали знаеш, че винаги мога да разчитам на помощта на Дейв, на Акс и на Макелрой. Те ще ме бранят. — Опитах се да смекча думите си с плаха усмивка.
— Да, да, много добре зная с какви хора си се обкръжил — намръщи се баща ми. — Само че понякога се налага да…
Той млъкна внезапно, сложи ръце върху масата и сведе поглед към тях. Ноктите му бяха късо изрязани, а пръстите му — сбръчкани и загрубели от годините.
— Какво има, папа?
— Как какво? Вече съм на седемдесет и три. Мъчи ме артритът, стомахът, диабетът, простатата, да не говорим колко ми е трудно дори да се изпикая като хората. Няма да ме бъде, Тайлър, нито пък ми харесва да се влача така безпомощен! — Оди изрече последните думи с такава ярост, че тръпки ме побиха.
— Но…
— Никакво но! Ще ти кажа още нещо, синко. Нямам никакво намерение да се мотая в очакване на деня, когато ще бъда принуден да се затътря към вратата на старческия дом. Когато няма да мога дори да мисля. Не, това не е за мен! — Той се огледа, смутен и напълно безпомощен.
Аха, значи това било. Явно ме смята за пълен глупак. Или…
— Защо се измъчваш заради миналото? То няма да се повтори — благо заговорих аз. — Онова незабравимо преживяване през миналата пролет, когато малко оставаше да се разделим с този свят, ни доказа, че има много по-бърз и по-вълнуващ начин да приключим с всички страдания.
— Дяволски си прав — съгласи се той и стовари юмрук върху масата.
— А какво ще стане с Кълън?
— Че какво му е на Кълън?
— Не те ли тревожи мисълта, че ще му липсваш?
— Разбира се, че ще му е много мъчно за мен, но все някак си ще го преживее. Както ти успя да превъзмогнеш скръбта по майка си.
— Аз си знам какво ми беше тогава! Всяка вечер плачех в леглото… Цял месец, а дори и сега… Освен това, когато мама ни напусна, бях по-голям, отколкото е Кълън сега.
— Само с няколко години.
Припомних си онези тягостни дни, когато той седеше до същата тази маса, за да ме укорява за поредната ми хлапашка лудория. Което, между другото, често се случваше. Едва сега започнах да проумявам какво е изпитвал баща ми тогава. Когато някой, който ти е безкрайно скъп, се оказва погълнат от черна дупка, иде ти да сториш не знам какво, само и само да го измъкнеш от бездната.
От друга страна, винаги така става в живота.
Което обаче никак не звучи утешително.
— Е, добре, тогава ще действаме заедно.
— Какво искаш да кажеш?
— Влизаш в играта. Нали ти споменах, че искам да ми помогнеш да открия къде се спотайва Ралф Гонзалес. Така че ще го търсим заедно. Но не забравяй, че целта е да предотвратим заплахата, надвиснала над Кълън, а не да задоволяваме твоето изстрадано самочувствие.
Лицето му светна.
— Ние двамата? Аз и ти?
— Да не си въобразяваш, че ще те оставя сам да се оправяш, както при Боби Тю?
Погледът му смутено се сведе.
По дяволите, да не би пък да съм прекалил този път с упреците?
— Забрави това, което ти казах току-що — извиних му се аз и лицето му отново просветна.
— С какво ще започнем? — попита баща ми и двамата се заехме с обсъждане на подробностите, докато той нетърпеливо не потри старите си, загрубели длани.
16.
Междувременно нашите хора не си бяха губили времето. Според записите на телефонната компания, в началото на декември 1995 година са били проведени следните телефонни заговори:
— Повикване от затвора в Хай Пойнт, Северна Каролина, до едно съмнително заведение в Далас, известно със закачливото име „Къдравия Джо“.