Уеб веднага закима енергично.
— Не можеш ли да кажеш „моля“, Уеб? — намеси се Хедър с назидателен тон.
— Моля, Уеб — избъбри смутеното момче.
Оди и аз се ухилихме, зарадвани от оживлението по лицето на сина на Хедър. Кой да се досети, че домашният кейк ще помогне на Уеб да преодолее стреса?
Баща ми повдигна кейка с лопатката, прехвърли го върху широка чиния и веднага го покри с кърпа.
— Искаш ли чаша мляко?
— Разбира се — усмихна му се Уеб и посегна към кейка.
— Почакай! Още е много горещ — предупреди го баща ми. — Току-що го извадих от фурната.
Уеб предпазливо отхапа мъничко от края.
— Ммм… — завъртя очи момчето.
Баща ми наля мляко в една висока чаша.
— Мислиш ли, че ще се справиш с три, даже с четири чаши?
— О, да… — закима Уеб, докато дъвчеше следващата хапка.
— Тогава се обслужвай сам.
— Дейв поиска да му сервираме чаша топло ябълково вино — казах аз на баща ми.
— Да не би да е забравил къде е кухнята?
— Сега е зает да оцветява рисунки в детските книжки на Кълън.
Баща ми се замисли за миг.
— Хм, може би тогава заслужава обслужване по стаите — рече той и се зае с поръчката му.
Сега бе най-удобният момент Хедър и аз да се промъкнем незабелязано към спалнята ми на горния етаж.
18.
На следващия ден, когато отидох до училището, за да прибера Кълън у дома, заварих един черен „Нисан Патфайндър“, блокирал излаза на училищния автобус, който откарваше децата по домовете. Шофьорът на автобуса — симпатична, добре сложена млада жена, с коса до кръста и кафяви боти — се суетеше около нахалния нисан и се чудеше кого да нахока. Защото собственикът на нисана не се виждаше никъде наоколо. Аз й се усмихнах, зарадван, че поне този път гневът й нямаше да се излее върху моята глава. Разбира се, тя не пропусна да ме изгледа подозрително, с нескрита неприязън, когато се измъкнах иззад волана на моя нисан. Явно ме използваше като подгряваща рок група в очакване на гастрольора от патфайндъра. Или пък вече ненавиждаше всякакви японски автомобили и техните нафукани собственици.
Най-после успях да зърна сред тълпата малчугани моя питомник, увлечен в разговор с няколко учители, наобиколени от група деца, които вече познавах от предишните си посещения. Хванах Кълън за ръката и го поведох към нисана. Когато се върнахме на паркинга, патфайндърът вече беше изчезнал. „Но на шофьора му явно не се е разминал скандала с жената от училищния автобус“, казах си аз, докато изчаквах удобен момент, за да се гмурна в най-гъстата колона от пъплещи автомобили.
Тъкмо се канех да попитам Кълън как бе прекарал часовете в училището, когато клетъчният телефон избръмча. Веднага посегнах към него.
— На телефона е Джеймс Бонд.
Джейсън се закиска така шумно, че едва не спука тъпанчето ми.
— Оставил си съобщение на моя телефонен секретар.
— Кълън и аз сме по пътя към Лейтам Парк. Ще спрем на игрището. След това ще вечеряме с Дейв и Акс в ресторанта „Джей енд Ес“. Ще дойдеш ли с нас?
Кълън се наведе към слушалката и добави:
— Моля те-е-е…
— Кажи му, че му благодаря за поканата — отвърна Джейсън. — Много бих искал да се присъединя към вашата мила компания, но чакам за вечеря родителите на Адам. Нали не се е случило нещо важно?
— Не. Всъщност… не съм напълно сигурен.
— Да ти позвъня ли някъде към девет?
— Ще те чакам — обещах му аз и му пожелах приятно прекарване на вечерта.
Докато ние четиримата чакахме да се освободи маса в ресторанта и аз се наслаждавах на смесицата от аромати и на съблазнителната гледка на десертите и салатите в рекламната витрина, Аксел се опитваше — макар и не съвсем успешно — да обсеби вниманието ми, като ми мърмореше досами ухото за последните сведения, до които се беше докопал — които, за съжаление, нямаха нищо с очакваната вечеря. Можех само да завиждам на Дейв и Кълън, които зяпаха наоколо, несмущавани от никого.
— Та този Гонзалес се оказа доста колоритна личност. Когато го пипнали за някакво незначително нарушение, не намерили в него документи за самоличност. Но при обиска открили внушителна сума пари и затова веднага го тикнали зад решетките. Освен това е имало доста оживено боричкане, преди да му щракнат белезниците. Две от ченгетата били отведени в болницата. Дежурният полицай в Хай Пойнт му взел отпечатъци и веднага се свързал с главната дактилоскопична картотека на ФБР. В миналото е бил осъждан, но само условно, за незаконно преминаване на границата с Мексико, без да притежава зелена карта, така че сега му предстои да пази килията, след което ще го депортират отвъд Рио Гранде.