— Чудя се само защо ме е търсил?
— Ами навярно заради някаква несподелена симпатия — процеди Акс. — Нали ти го изрита в… — Той погледна предпазливо към Кълън. — … задника, а после го остави да се измъкне и да побегне към центъра на града. Ето че сега е дошъл нашият ред.
— Нима! Най-после има маса за нас и вечерята ще започне? — оживи се Кълън, с което подсказа на мен и на Акс, че бе успял да чуе поне последните ни фрази.
— О, не! Ще има още доста да чакаме! — отвърнах аз и му намигнах, за да го успокоя и да го накарам да замълчи. Крайно време беше да се научи, че не бива да прекъсва разговорите на по-възрастните.
Щом най-после дойде и нашият ред, Кълън пръв от нас се добра до масата с подносите. Сграбчи четири подноса и веднага се зае да пренарежда салфетките и приборите, увити в тях. Подносите бяха сини, в тон с цвета на очите ми. Докато напредвахме към касата, синът ми без колебание си избра пилешка кълка, плюс салата от броколи и накрая добави цяла купа със сладки картофи.
Но аз доста се поколебах, преди да реша какво да избера. Разкъсван от изкушението да си поръчам спагети или стек, накрая махнах с ръка и реших да се задоволя само с една сочна пържола.
— Може ли да взема и чай с повече захар? — обади се моят наследник.
— Не. Не може. В сладките картофи се съдържа достатъчно захар. По-добре е да изпиеш чаша чай с мляко. Или без мляко. А може да се задоволиш и само с една минерална вода.
Кълън си хареса последното. Касиерката, която ни очакваше в дъното на поточната линия, чевръсто затрака по клавишите, за да оформи сметката ни. Кълън търпеливо чакаше да получи бележката. Тя му подаде листчето и любезно го попита:
— Да ти помогна ли с нещо, сладурче?
— Не, благодаря — отвърна Кълън и внимателно понесе тежкия поднос към масата.
След като настанихме себе си по столовете, а храната — на масата, Кълън събра празните табли и ги остави върху купчината. Сега можеше да се заемем с вилиците.
— Как ще се оправиш с Гонзалес? — сепна ме въпросът на Акс.
— Още не съм решил, но имам да уреждам една стара сметка с него, от миналата пролет, когато си изпробвахме крошетата и ъперкътите в магазина за рибарски принадлежности. Ако не го бях изпуснал, лицето му доста щеше да пострада. Кой знае, може пък да прибягна до силата на убеждението, ако разчитам на вродената му добросърдечност, макар засега тя да бе дълбоко скътана в душата му.
Дейв презрително изсумтя.
— Поне засега не разполагам с много шансове. Не е изключено Гонзалес да не е прекратил контактите си с Диас. Ако това предположение се потвърди, може би Ралф Гонзалес ще ми помогне да измъкна онзи кашалот Диас на брега. Тогава ще му видя сметката.
— Или той твоята — скептично процеди Дейв и сви рамене.
На съседната маса се настани възрастна двойка. Разтовариха блюдата от подносите и ги оставиха на съседната, все още свободна маса. Но Кълън, макар че устата му още бе пълна с броколи, веднага остави вилицата си и се надигна от стола, за да вземе подносите от масата и да ги отнесе до масата в ъгъла, където беше редно да се оставят.
— Какво прави той? — изуми се Акс.
Длъжен бях да му отговоря, въпреки че само преди секунда бях лапнал внушителна хапка от апетитната пържола:
— Синът ми винаги се дразни, когато някой захвърля празните подноси върху най-близката свободна маса с прозрачното намерение да прогони желаещите да се настанят в близост с неговата. Или пък да принуди новодошлите да ги занесат вместо него до масата в ъгъла.
— Но нали тук си имат човек, който е длъжен да разтребва масите в залата!
— Бедното момче си има предостатъчно работа. И защо онзи господин от съседната маса не ги остави там, където им е мястото? Ако всеки тръшне празния си поднос където му видят очите, ще настъпи пълен хаос. И то само защото някои са по-мързеливи или не уважават себеподобните си.
— Аха, сега ми стана ясно откъде Кълън е усвоил тази философия — многозначително се изкашля Аксел.
Свих рамене и изчаках малко, за да сдъвча месото, след което промърморих:
— Пак позна.
В този момент Кълън се върна при нас и веднага бръкна с вилицата в купата с картофи. Аз реших да се върна на по-важната за мен тема: