— Ако с помощта на Гонзалес успея да подлъжа Хектор Диас, че за него ще бъде по-изгодно да се върне в Щатите — например, за някоя крупна сделка с наркотици или с оръжие, може би ще успеем да го пипнем.
— А може той вече да е обмислил дали и как да се завърне, но не за да си спести разходите по сделките, а само да си разчисти сметките с теб — обади се Дейв, склонен, както винаги, към прекалено теоретизиране.
— Е, този вариант също ме устройва, макар и не толкова, колкото първия, защото няма да мога да конфискувам парите, които неизбежно се разменят при всяка едра сделка. Но какво да правя с онези мюсюлмани? Сигурен съм, че те на всяка цена ще се стремят да си върнат парите, техните пари, а на всичкото отгоре си въобразяват, че аз и само аз съм този, който може да свърши черната работа. Не, длъжен съм по някакъв начин да подмамя Диас, за да потегли от Мексико насам с джобове, натъпкани с долари.
— Опасявам се, че само джобовете няма да му стигнат — ухили се Акс, с уста, пълна с картофена салата.
На една от отсрещните маси се настаниха трима младежи и след като разтовариха чините си, стовариха празните табли на незаетата маса до тяхната. Кълън веднага се завтече натам, изгледа намръщено младежите и занесе таблите до масата в ъгъла. После се върна, седна на стола си, сърдито поклати глава и отново се зае с порцията си.
Дейв, който единствен от нас не се тъпчеше с настървение, отпи от вече изстиналото си кафе и попита:
— А кога, според теб, ще се появи Хектор Диас тук? Не забравяй, че босненците няма да седят със скръстени ръце. Вече са по следите на Джейсън, но още не са се развихрили. Коя ще бъде следващата им жертва? И кога?
— Именно това, старче, най-много ме тревожи. С Хектор поне сме стари познайници и знам какво мога да очаквам от него — отвърнах аз, отхапах малко от пая с обилна яйчена заливка, станах от стола и отидох до масата с ордьоврите и напитките. Поднесох чашата си към каната, пълна с истинско кафе (в подобни заведения кафето без кофеин е толкова блудкаво, че може да се консумира само при извънредни обстоятелства като земетресения или потоп). Веднага се върнах на нашата маса.
— Следващия път, когато ще ставаш, за да си долееш кафе в чашата, не забравяй, че съм дошъл тук, за да науча нещо съществено за плановете ти относно близкото бъдеще.
— Извинявай.
— Няма нищо. И така, какви са следващите ни ходове в играта с босненците?
— Ще се помотая малко наоколо. Да се надяваме, че мюсюлманите ще ни отпуснат още няколко дни. След като си побъбрим приятелски с Ралф, едва тогава ще позвъня по телефона на техния водач, на онзи, брадатия, за да го информирам какво ще предприема.
— Ами ако Гонзалес се опита да те разиграва?
— Тогава ще се наложи да излъжа босненците, за да спечеля време. Може би ще пусна в ход план Б.
— Ще ги излъжеш? — удиви се Кълън.
Потупах го по коляното, за да го успокоя.
— Синко, само защото случаят е извънредно заплетен. Не съм длъжен да поднасям истината на онези приятелчета, защото не аз, а те започнаха враждебни действия. Не забравяй, че именно те нараниха Джейсън. При това доста жестоко.
— Спомена нещо за някакъв план Б — прекъсна ме Дейв. — Ще ме посветиш ли поне в най-същественото?
— Може да се наложи ние двамата да проверим как е положението при Хуарец.
— Не е в нашата територия.
Веднага кимнах утвърдително, но в следващия миг добавих:
— Тъкмо затова разчитам толкова много на нашия мексикански приятел в Хай Пойнт.
— Да се надяваме, че този маньовър няма да се окаже само едно напразно усилие — намеси се Акс.
Примирено вдигнах рамене.
— Най-добре ще е да си опитам късмета… или пък да изчакам, за да узная какво още има Гонзалес за споделяне.
В този миг на входа се появи един висок каубой. Лъснати ботуши, тюркоазносиня катарама, огромна черна шапка „Стетсън“, впити джинси, напъхани в ботушите. Нехайно пое към щандовете с ястията и без да си направи труда да свали шапката си, започна да си избира порциите. Зад него пристъпваше сестра му — поне на мен така ми се стори — облечена в същия стил, но вместо с класически джинси — с джинси от рипсено кадифе. Още една разлика с брата — сестричката беше солидно гримирана.
Както можеше да се очаква, тексасецът тръсна празните табли на съседната маса на разстояние един лакът от неговата.
— Харесват ми динсите й — рече Кълън и се запъти към масата до тази на каубоя.
— Какви динси? — опули се Акс.