— Иска да каже джинси — уточних аз, без да откъсвам поглед от Кълън, който не закъсня да грабне празните табли, изгледа ги намусено и пое към мястото, където би трябвало всеки да носи своите табли.
Тексасецът се заклати на високите токове на ботушите си и грубо му подвикна:
— Хей, малкия, къде понесе таблите?
Но Кълън не му обърна внимание и продължи напред.
— Чуваш ли ме бе, хлапе…
Надигнах се от стола, но Дейв ме хвана за ръката:
— Не, недей! — извика той и се обърна към тексаския юначага: — Не се обаждай повече. Стой си кротко и си дъвчи хапките.
С блеснали очи, краварят от Юга процеди през зъби:
— А какво ще стане, ако не си седя кротко на задника?
Не чух какво му отвърна Дейв, защото се беше обърнал към любезния си събеседник, но гласът му остана напълно спокоен, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.
Макар да мога да се закълна, че не си говореха за времето.
Сестрата се намеси, с очи, разширени от страх:
— Хърб, на твое място щях да си налягам парцалите.
Кълън се върна и застана до Дейв.
— Исках само да бъда полезен с нещо, господине, понеже разбрах, че нямате сили да отнесете тези тежки табли до мястото, където се оставят.
В залата надвисна неловка тишина. Всички погледи се скупчиха върху тексасеца и той нямаше къде да се скрие. Принуден беше да покаже зачатъци на елементарно възпитание.
— Имаш право, хлапе. Благодаря за помощта.
— Няма защо.
Ние си отдъхнахме и се заловихме с десерта.
Докато загребвах следващото парче от пая, зърнах изпод вежди, че от ъгъла някакъв непознат джентълмен напрегнато наблюдава нашата маса. Среден на ръст и на възраст, недообръснат, със светлокафява коса под шапката с червено-черна емблема на „Чикаго Булс“. За да не го оставя да се почувства пренебрегнат, и аз го зяпнах, при това с не по-слаб интерес. Обаче той не оцени любезността ми, а веднага грабна вестника и зарови лице в него.
Имаше нещо подозрително в него, макар че не можех да си обясня точната причина.
Нашият квартет продължи в пълен състав към паркинга. Но тъкмо се канех да напъхам ключа за запалването на колата, когато внезапно се вцепених. На три коли след моята беше паркирал един черен патфайндър. Излязох от колата и се приближи до патфайндъра, за да надникна вътре.
— Какво има? — тревожно извика Дейв зад гърба ми.
Нищо нямаше. Поне нищо подозрително — сива тапицерия, арматурно табло, облепено с фолио, имитиращо дървесина, както и един скъп касетофон за компактдискове. Вътрешността на купето беше чиста като подноса, с който се приближава зъболекарската сестра към поредния пациент, излегнат на стола и зяпащ нагоре, към тавана на кабинета.
Но по гърба ми пробягна тревожна тръпка. Косата ми щръкна — както при тийнейджърите с прически в стил пънк.
— Какво ти става? — разтревожи се Дейв.
Махнах му с ръка, върнах се в моята тойота и потеглих.
Но не забравих да надзърна в огледалото за обратно виждане. Живо се интересувах кой щеше да подкара нисана.
Преди да заспи, Кълън ми прочете една от приказките, писани точно с цел да приспиват слушателите — „Най-малкото ангелче“. Всяка година, след като синът ми беше навършил една година, аз се опитвах, но все безуспешно, да му изчета тази история до последния ред. Не успя и майка му, Бог да я прости. Но тази година той доброволно се нагърби с тежката задача сам да ми я прочете, и то докрай. И успя! Макар и с малко помощ от моя страна. Докато го слушах, се измъчих не по-малко, отколкото той с четенето, обаче Кълън прояви дяволско търпение, дори спираше на по-емоционалните места, за да ми позволи да си поема дъх, след което неуморно продължаваше напред.
Най-после дойде мигът да го загърна с одеялото. Оставаше само да изслушам молитвата му преди заспиване. Но тогава той ме попита:
— Ще ми пееш ли коледни песнички, докато заспя?
Не го рече само от добро възпитание — момчето наистина харесваше как пея. Така че запях. Тихичко, без да бързам. Унесе се в сън някъде по средата на „Ето, виждам трите платноходки“. Пет минути по-късно вече можех да смъкна чайника от котлона и да се настаня на стола до масата, в очакване на Джейсън, докато преглеждам последния брой на списанието „Рапърт“.
19.
Отидох до вратата и тъкмо се канех да надникна възпитано през шпионката, но се смилих, когато съзрях една доста бледолика личност. Побързах да отворя. Заедно с въпросната личност от улицата нахлу нечие безгрижно тананикане.