— Понеже тук няма странично плъзгане на затвора, най-добре ще е да държиш един зареден пълнител в магазина. Ето така се поставя. — Аз му показах как се зарежда. — После натискаш, докато се чуе прещракване. Плъзгаш затвора назад и го оставяш да се върне напред, без да го притискаш. После сваляш пълнителя, проверяваш дали не е останал куршум в цевта — за тази цел винаги трябва да внимаваш да бъде насочен в безопасна посока. Накрая отново затваряш магазина.
Оставих го да потренира. При първото зареждане Джейсън не успя да вкара веднага седмия куршум в цевта.
— Ако не греша, ти ми спомена, че този пистолет побира седем куршума, също като колта.
— По-точно е да се каже патрона. Куршум е това, което изхвърча от дулото. Да, наистина са седем.
— Хм, защо тогава не мога да открия седмия?
— Казах ти, че пистолетът побира седем, но не и магазина.
За миг Джейсън се озадачи, но внезапно му просветна.
— Аха, значи седмият е в дулото!
— Е, значи не си съвсем безнадежден случай.
— Който не го бива в главата, го бива в краката.
— Напълно вярно. Има още нещо, Джейсън.
— Какво?
— Не бива да оставаш невъоръжен. През цялото време.
Той отново се почувства неудобно.
— Ами… ами това не е ли незаконно?
— Все пак е за предпочитане пред това да бъдеш мъртъв, нали? Освен това, едва сега влиза в сила новият закон срещу незаконно притежаване на огнестрелно оръжие. При извънредни обстоятелства — като това, пред което беше изправен — никой не може да чака шестдесет дни, колкото е обичайният срок за отговор на молба за разрешително. Понякога бавят отговора до три месеца, че и повече… Но ако ситуацията се влоши, може да се позанимаем и с въпроса за легализирането на твоето средство за самозащита. Поне засега най-важната ти задача ще бъде да оцелееш. Все пак съм длъжен да ти припомня, че пистолетите са средство не само за защита, а и за заплаха.
— Хм… това не е ли наказуемо?
— Не и в нашия случай. Макар че вече се говори, че ще внесат промяна в законите, за да включат и това деяние в списъка на престъпните. Джейсън, има още нещо…
Той отново се вцепени, макар джобът му да беше издут от моя „Смит & Уесън“, което би трябвало да му дава кураж.
— Какво пък сега?
— Длъжен съм да те предупредя, че това не е детска игра. Последният път едва не те пребиха до смърт. А следващият път могат да решат да те изкормят като шаран. Или да наранят жестоко някого, на когото държиш.
Това предупреждение веднага обсеби вниманието му.
— Разбира се, ще използваш оръжието по своя преценка, но не е зле да се приготвиш за най-лошото.
— Добре — сухо и мъчително преглътна той.
— Утре първата ми работа ще бъде да се срещна с Ралф Гонзалес. Надявам се всичко да приключи бързо. Ако се окаже, че заплахата над теб отпада, ще ми върнеш оръжието.
Но той не изглеждаше много убеден в тази перспектива.
Нито пък аз.
20.
Притиснати между стената и малката маса, на която имаше място колкото да опрем лакти и да крепим един пепелник върху нея, Гонзалес и аз разговаряхме в тясната килия, притиснали коляно до коляно. От устните му стърчеше загаснала угарка.
— Узнах, че си поискал да ме видиш — предпазливо започнах аз.
— Si — потвърди Ралф на испански.
— Щом отговориш на всичките ми въпроси, веднага ще те освободя от присъствието си.
Но той не се втурна да отговаря на въпросите ми. Вместо това, цели двадесет минути ми описва приключенията на Хектор Диас — как се върнал в Мексико малко преди ожесточеното преследване в планините, при което бе загинал Валентин Резович, както и Емилио Диас, братовчедът на Хектор. Този Емилио — според думите на Гонзалес — бил изпратен за свръзка на мястото на Хектор, като за целта бил прехвърлен в Щатите през пристанището на Ню Орлиънс. Така Хектор останал в сянка, свободен, след като бе свършил повечето работа около онази сделка с оръжие за два милиона долара. Резович очаквал по следите му — а също и по следите на Хектор — да се втурнат всички местни сили за сигурност. Тези негови предвиждания впоследствие напълно се оправдали. Но не било така лесно да побегнат зад граница. Защото докато той и Хектор Диас оставали на територията на САЩ, никой друг вместо тях нямало да дръзне да се свърже с представителите на въоръжените сили, от които било купено оръжието. Затова Резович променил плана и повикал на помощ Емилио Диас, който доста приличал на братовчед си Хектор. Резович спазвал стриктно правилата на конспирацията и никога не забравял да се обръща към Емилио с името „Хектор“, затова никой, освен тях двамата, не подозирал, че Хектор бил заменен от Емилио. Обаче Ралф Гонзалес, който сега седеше съвсем близо до мен, и който тогава бил третият в йерархията на престъпната група, по едно време се усъмнил в тази легенда.