— Ще ми трябват и пари. За разходите.
Вече едва успявах да го изтърпя.
— Колко ще поискаш?
Той ми показа ослепително белите си зъби.
— Ти ще решиш, amigo. Имам ти доверие.
Показаха се още зъби, още по-бели. Неволно се запитах колко ли са на брой.
— Окей — съгласих се аз.
— Es verdad? Наистина ли? — попита той, за да е напълно сигурен.
— Нали сам каза, че може да ми се вярва.
Обезоръжен, той се засмя и дори ме потупа по рамото.
— Ние с теб все едно че сме братя, нали?
— Може би братя по дух. Ще ти се обадя в най-скоро време.
— Гледай да е по-скоро, amigo. Защото тези типове тук ме накиснаха в такава каша, че… — Той се изплю на пода. — … че нищо чудно да убия някой от тях. Тогава дори и ти няма да можеш да ме измъкнеш от тази килия.
Вероятно имаше право. Побързах да уредя пускането му под гаранция. За щастие, познавах съдията. Но въпреки това се наложи да платя внушителна сума като гаранция.
Може би трябваше и аз да си заделя пари за разходи.
Когато се срещнахме за обяд в „Старата дупка“, аз разказах на Акс за посещението ми при Ралф Гонзалес.
— И така, Диас е издал присъда за цялото ти семейство. Няма що, хубава участ ти готви той! — гневно процеди господин Аксел Мършън.
— Чувствата ти напълно съвпадат с моите. Не зная как да опазя Кълън. Не мога да забраня на момчето да посещава училище.
— В сградата на училището той ще бъде в безопасност, защото винаги има прекалено много свидетели. Проблемът обаче е когато отива и се връща.
— Обикновено го прибирам аз, но понякога се налага да ме замести баща ми. Или Етъл.
— Мога и аз да те замествам, но само в изключителни случаи. Поне в дните, когато си възпрепятстван.
— Много ще ти бъда задължен. Дейв също може да ни помогне, ако го притиснем по-сериозно. Аз наистина оценявам готовността ти всячески да ми помагаш.
— Ами нали един мъж трябва преди всичко да брани семейството си.
— Искате ли още кафе? — попита Долорес. Тя се бе приближила до масата ни, а ние бяхме така увлечени в разговор, че дори не я бяхме забелязали.
— Да, благодаря — рекох аз и тя отново напълни порцелановите чаши.
— А сега да обсъдим плана в детайли. Ето какво съм решил…
Ние беседвахме почти цял час, докато накрая уточнихме дори и най-незначителните подробности — най-вече относно внедряването на фалшивия пласьор на наркотици. През цялото време Долорес се грижеше чашите ни да не пресъхват, но нито веднъж не ни обезпокои с нетърпеливи жестове или любопитни погледи. Можеше да стоим така до съмване, докато панталоните ни се залепят за седалките, но тя пак нямаше да се оплаче. Бог да я благослови! Няма по-недооценена личност от една дискретна и възпитана келнерка. Колко жалко, че на такива достойни индивиди винаги се е обръщало несравнимо по-малко внимание в сравнение с мексикански наркобарони, трафиканти на оръжие и убийци на старци.
Планът ми включваше щедър бакшиш на представителката на първата категория и решителни мерки за обезвреждане на представителите на втората.
За първото се погрижих преди да напусна ресторанта, но за втората фаза трябваше да изчакам. Всяко нещо по реда си. Това ми позволяваше да гледам оптимистично на живота.
Оказа се, че съм избързал с радостта.
Прибрах се у дома късно следобед. Във всекидневната, осветена само от коледната елха и екрана на телевизора, баща ми и Кълън чакаха да започне поредното шоу с раздаване на празничните награди. Синът ми скочи, изтича към вратата, прегърна ме, целуна ме, но миг след това отново се втурна към телевизора. Оди ми махна с ръка от креслото.
— Какво? Няма ли да получа целувка? — попитах аз баща си.
— Преди това се обръсни — промърмори той и се извърна към екрана.
— Татко, кой искаш да победи?
— Не зная, скъпи. Ти кажи!
— Най-много харесвам състезателка номер две.
— Да, и на мен ми е симпатична — съгласих се аз и оставих пликовете от днешната поща на масата. Имаше два чека за изплатени хонорари — единият само за тридесет и пет долара, но вторият пък беше за девет хиляди осемстотин и дванадесет. И четири цента. По договора с британското списание за ловно оръжие, на което отдавна бях сътрудник. Както и писмо от Рик Джеймисън, съдържащо покана за гостуване…
— Харесахте я, само защото е по-красива от останалите — отбеляза баща ми.
— Не, не позна — заинати се Кълън. — Просто само тя от всичките позна, че диметродон е влечуго, а не динозавър.