— Не. Причината е в това, че е доста хубавичка.
— Не е това — разпалено отрече Кълън и се изправи на дивана.
— Това е. Никой от вас двамата не може да ме убеди в обратното.
Кълън се метна към дядо си, но последният успя да отблъсне атаката. Синът ми се озова на килима, като се кикотеше оглушително.
— Момчета! Може ли малко по-тихо? Искам да прегледам на спокойствие пощата!
Но те не ми обърнаха внимание, увлечени в боричкане и смях, докато аз преглеждах пликовете. Накрая не издържах и се присъединих към боричкането. Представителите на три поколения Ванс се търкаляха по килима и огласяха къщата с виковете, въпреки че над тях тържествено се извисяваше занемялата от срам коледна елха.
Така и не можах да разбера коя от претендентките спечели телевизионното състезание.
За вечерята към нас се присъедини и Хедър. След като Кълън се качи на горния етаж да си поиграе с играчките си, а баща ми се прибра в стаята си, аз и Хедър най-после можахме да останем сами, на спокойствие пред елхата.
Но без да се докосваме.
Поне засега. Трябваше да изчакаме да мине Бъдни вечер.
От елхата се разнасяше празнично благоухание. Светлинките ни намигваха приветливо. От камината долиташе пращенето на дървата. В ъглите на стаята лениво се поклащаха пламъчетата на свещите. За Хедър имаше чаша с горещ ром, а за мен — чаша, пълна догоре с най-доброто кафе — „Дживалия Ройъл Винтър“. Но най-важното бе, че нямаше никой, освен нас двамата — Хедър и аз.
— Дали ще бъде прекалено невъзпитано, ако те ухапя по ухото?
Устните й, още по-парещи заради рома, почти докоснаха ухото ми.
— Сигурно не. Но все пак не прекалявай.
— Ако го сторя, ще имаш повод да се разправиш безпощадно с мен — закиска се тя.
— Може и това да се случи.
— Не спирай да ми говориш — прошепна Хедър и се размърда. Доближи се още по-плътно към мен. После се усмихна предизвикателно. Усмивката, в която се сливаха заплахи и обещания.
Какво значения имаха белезите, неизбежни след всяко ухапване?
По-късно ние двамата се озовахме пред широкия плот в кухнята. Аз само по жълтите шорти за гимнастически упражнения, а Хедър — навлякла една от моите фланелки, с навити до лактите ръкави. Грабнахме от плота шоколадовите сладкиши, останали от вчерашния обед и седнахме на канапето, плътно един до друг. Към сладкишите имахме и по чаша студено мляко. Хедър успя да не разпилее нито една троха наоколо, което си е истинско постижение, когато си похапваш шоколадови сладкиши. За съжаление, аз не можех да се похваля със същото. Но пък нямах бели мустачки от следите от млякото. Нали винаги съм си бил спретнат…
— Значи Диас е замислил нов пъклен план? — заговори ме Хедър.
— Аха — изрекох аз с пълна уста и разпръснах още трохи, но за щастие те се посипаха по масата, а не в скута ми.
— И какви точно ще бъдат последиците? Гледала съм такива сцени в доста филми, но нали…
— Вероятно ще наеме някого със задачата да ме елиминира от играта. Не само мен, а и цялото ми семейство.
— Не се ли страхуваш?
— Разбира се, че се страхувам. Но все пак и аз умея нещо и нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Освен това, Макелрой ще пристигне от Форт Браг, Фанър ще бъде нащрек, а Дейв и баща ми, също и Акс, всячески ще ми помагат.
— И какво излиза? Че ти си сключил договор за съдружие с онзи негодник Гонзалес с едничката цел да примамите Хектор да напусне своето убежище?
— Точно това сме решили.
— А какво ще стане с мюсюлманите?
— Днес следобед, след като уточних плана си с Акс, се свързах с тях. Те ме увериха, че могат още да почакат, макар и не дълго. Всъщност, дадоха ми доста кратък срок.
— Мога ли с нещо да ти помогна?
— Естествено. Като си близо до мен. Като ме заобикаляш с кротостта си, с почитта си, с хвалебствията си, както винаги досега. Никой не може по-добре от теб да ме предпазва от депресия и стрес.
Усмивката й озари кухнята. Тя отпусна ръката си в скута ми.
— Не съм специалист по лечението на депресиите, но с пораженията от стреса мога да се справя.
След това добави с по-нисък тон, напомнящ гласа на Грета Гарбо:
— При подобно лечение най-важното е да се напипа поражението при пациента.
Когато най-после ни остана време да довършим шоколадовите сладкиши, те вече не бяха вчерашни, а онзиденшни.