— Но ако все пак се провалиш, ще измъкнеш ли Кълън от нашето мило градче, което беше толкова спокойно преди години? Ще трябва ли да се спасяваме с бягство, както миналия път?
— Да се надяваме, че няма да се наложи. Утре в градчето ни трябва да пристигне Макелрой. Ще изчакаме, за да видим какво ще ни предложи полковникът.
— Добре, но дано не чакаме прекалено дълго. Защото Хектор не само че е подъл тип, но е и доста умен. Не чак колкото беше Резович, но е доста лукав и трудно предвидим — заключи баща ми.
— Зная това, папа.
— Така че, отваряй си очите. На четири! — скастри ме той и прекъсна.
Трябваше да отида до бюрото на Федерал Експрес, за да изпратя един ръкопис, затова се върнах в тойотата и я подкарах. Но както узнах по-късно, докато съм кръстосвал градчето, достопочтеният господин Ръмейдж надникнал иззад завесата на ъгловия си прозорец, гледащ към улицата, и случайно зърнал един черен нисан патфайндър, паркиран на хълма зад храстите, които бяха само на един изстрел разстояние от нашата къща. Съседът ни си припомнил, че вече на два пъти бил виждал тази кола в околността. Нейният притежател, според показанията на господин Ръмейдж пред полицаите, използвал бинокъл, за да следи някакъв обект в дъното на нашата доста къса уличка. Господин Ръмейдж допълни още, че за съжаление не успял да огледа добре мъжа зад волана, за да може да ни го опише.
Тази вечер бях длъжен да посетя събирането на милите представителки на дамския клуб към Обединената методистка църква в Джеймстаун. Този кръжок на любителките на занимателни четива бил основан преди цели шестдесет и три години. Дамите бяха изпълнени с разбиране към моите писателски неволи, очарователни, благовъзпитани, трогателни. След като приключих с лекцията си и с отговорите на въпросите, те ме заплашиха, че няма да ме пуснат, ако не хапна от кейка им. Попитах ги дали може да се срещнем пак. Те ми обещаха, че в най-скоро време ще уредят още едно събиране.
По пътя към дома непрекъснато следях огледалото за обратно виждане. Никакви нисани патфайндъри на хоризонта. Нищо. Това нямаше кой знае какво значение в момента. Защото щях да го засека. Рано или късно.
Дано да е по-рано. А не когато ще е късно.
22.
Уили Пийпълс тъкмо се бореше с парченце от варените моркови — задачата бе да го поеме без ръце, единствено с помощта на носа си — когато Кълън и аз се настанихме около масата с подносите в ръце. „Отвратително“, гласеше безапелационният коментар на Лаура Тагард и нейното мнение незабавно бе потвърдено поне от трите момичета, насядали около съседната маса. Но без да се стряска от техните чувства и предразсъдъци, опънал теме назад, с едно-единствено ловко издухване през дясната ноздра Уили успя да спусне морковчето в устната си кухина и да го сдъвче с наслада.
— Гаден дебелак! — възмутено процеди Лаура, а зад гърба й се надигна вълна от шумни възклицания, всичките до едно неодобрителни, всичките до едно отправени от дамската половина на публиката.
Без сянка от притеснение Уили продължи да предъвква морковчето.
Кълън захапа сандвича си с топено сирене и безмълвно задъвка. Същото правех и аз. Разговорът около масата, поне сред мъжката половина от присъстващите, се ограничаваше главно до футбола. Момчетата бяха ритали топката през почивката, преди да ги повикат за обяд в трапезарията. Аз ги наблюдавах с любопитство — децата бяха много шумни и въодушевени от преживяванията си на игрището. Почти всяко момче се хвалеше с получените драскотини и синини. Личеше си, че сблъсъкът между двата отбора е бил много ожесточен. Като заседанията на Конгреса на Съединените щати. Не се намесвах в споровете, защото бе неуместно за един страничен наблюдател като мен.
Най-после синът ми и аз приключихме със сандвичите, обърсахме трохите от плота на масата и напуснахме сцената — Кълън се запъти към класната стая, а аз останах в коридора и се озърнах на всички страни. През целия ден останах в училището на Кълън, изпълнявайки съвестно задълженията си — може би не по-зле от най-добрия професионален бодигард. Оказа се доста досадно. По едно време дори бях готов доброволно да си предложа услугите като нещатен консултант по проблемите на обучението или озаптяването на по-буйните малчугани, но нали не за това бях днес тук…