Излязох за малко навън, за да се поразтъпча по паркинга, но след пет минути се обърнах, за да се върна в сградата. И в този момент една мисъл обсеби вниманието ми. Бях забравил да проверя задния паркинг, който беше по-отдалечен от училището. Дърветата край оградата ми пречеха да го огледам, затова се преместих с няколко крачки надясно. Ето го! Черният патфайндър! Затичах се към него. Но шофьорът ме забеляза, включи двигателя и рязко потегли. Веднага промених посоката към мястото, където бях паркирал моята кола. Само след двадесет секунди вече бях зад волана.
Измъкнах клетъчния телефон от жабката и трескаво набрах 911. Но нищо не се получи. По дяволите! Батерията се оказа изтощена. Захвърлих безполезния апарат на пода. Идеше ми сам да се ритна по задника! Спомних си, че тази сутрин бях забелязал, че батерията не е наред, но реших да я заредя вечерта, защото и без това вече закъснявах. А сега трябваше да платя скъпо за тази небрежност.
Черният нисан вече се бе смалил в далечината, но го издаваше рязкото лъкатушене между другите автомобили по шосето. Реших да последвам примера на тайнствения шофьор. Но с още по-висока скорост. Той зави наляво по Суинг Роуд. Вероятно искаше да се измъкне по междущатската магистрала, където можеше да кара по-бързо. Аз се втурнах след него, твърдо решен да не губя нито секунда. Но при кръстовището между магистралата I-40 и Колидж Роуд, вместо да продължи направо, той предпочете да се насочи през моста Колидж Роуд. Същото избрах и аз. Профучахме около супермаркета, покрай сградите на ветеринарната служба и кабелната телевизия, след това извихме наляво по Уендовър и накрая отново се озовахме на магистрала I-40. Неговият нисан на два пъти премина на червено. Същото стори и моята тойота. Но на третия светофар той успя да се промуши сред колите, докато аз бях принуден да забия спирачките, защото един грамаден камион на „Пепси-Кола“ задръсти платното. Нямах друг изход, освен да извия наляво и да нахлуя в съседния паркинг, който за щастие внезапно изникна пред очите ми, сякаш изпод земята. Но за нещастие закачих с предната броня едно от ниските бетонни блокчета, маркиращи зоните за паркиране. Колата се раздруса като ранено животно. Спирачките остро изскърцаха. Включих на задна и се отдалечих от блокчето. Бронята беше откъртила солидно парче от него. Стремително извих волана и отново поех след патфайндъра. Пресякох моста и попаднах в участък с много по-сгъстен трафик. Нисанът вече имаше значителна преднина и на мен не ми оставаше друго, освен да вдишвам газовете от ауспуха му. Той се втурна наляво по Доли Медисън. Явно нямаше никакво намерение да намали лудешката скорост, още повече че тук движението бе по-малко оживено, а за мое нещастие пътят се стесни само до две платна с дълбока канавка отдясно. Освен това идваше остър завой с доста издадени сгради. Знаех, че след него ще се открие Маркет стрийт, където винаги се струпваха много коли. Затова не ми оставаше нищо друго, освен да махна ядосано с ръка и да натисна педала за газта…
Успях да го настигна. Задминах го отляво и се опитах да му прережа пътя. Но той реши да блъсне патфайндъра отдясно в моята тойота. Веднага завъртях волана надясно и профучах пред него, но ускорението се оказа толкова силно, че не успях да избегна срещата с канавката. С върховно усилие натиснах волана. Само на две колела нисанът излетя зад задницата на колата ми в най-близката открита площадка и шумно се тръшна на асфалта сред облак от прах, но в този миг моята тойота се наклони опасно, после още… и още, докато се килна с трясък на една страна. Нямах друг изход, освен да се измъкна през прозореца откъм съседната седалка и да се затърча към нисана, чийто шофьор отчаяно се мъчеше отново да включи хъхрещия двигател.
Когато стигнах до него, веднага го сграбчих за ръкава на якето, завъртях го към себе си, дръпнах го от седалката и го повалих на асфалта. Замахнах с юмрук, твърдо решен да променя физиономията му. Той захлупи лицето си с длани и изкрещя:
— Не съм виновен! Тя ми плати! Тя ме накара!
— Коя е тя? — креснах аз, с юмрук, застинал във въздуха.
— Не я познавам!
Ледено предчувствие заседна в стомаха ми.
— Веднага ми кажи всичко! Още сега!
Целият треперещ, непознатият избъбри задъхано:
— Някаква проститутка беше. Появи се тази сутрин в магазина, където продавам автомобили, и ми каза, че искала да изпробва един патфайндър. И посочи този, черния.
Аз едва сдържах яростта си.
— Направихме две кръгчета и тогава тя ми предложи да…
— Какво ти предложи? Стига си го усуквал!