Той отново вдигна ръце, готов да отблъсне юмрука ми.
— Добре, добре. Предложи ми пет стотачки да закарам този патфайндър до онова училище и да спра на паркинга. Каза ми, че имала разправии с бившия си съпруг за попечителството върху синчето им. Тя самата имала черен патфайндър и трябвало да пристигне с него, за да подмами бившия си мъж да се втурне към училището. Искала да му докаже, че има достатъчно пари за такава скъпа кола. Рече ми още, че ако успея да го подмамя да се махне от двора на училището, щяла да ми плати двойно… Ей! Какво ти стана?
Но аз се наведох към арматурното табло на нисана. Протегнах ръка към оставения до него клетъчен телефон и само след осем секунди вече набирах последната цифра на номера.
Но телефонът в училището даваше заето…
Ако звънна на полицията, ще се наложи да обяснявам надълго и нашироко, а време за губене нямаше…
В момента Дейв и баща ми бяха по-далеч от мен…
Оставаше Джейсън!
Той вдигна след второто позвъняване.
— Патерсън на телефона.
— Джейсън! Тичай веднага в училището на Кълън! Извънредна опасност! Някой се опита да ме подмами и да ме отдалечи оттам.
— Веднага ще отида да прибера Кълън.
— Вземи пистолета!
— Ох, господи… Да, да, ще го взема!
— Побързай!
Настаних се зад волана на нисана и веднага потеглих към училището. През целия път назад не спрях да упреквам несъобразителността си.
23.
Макар че така и не можа да се възстанови пълната хронология на поредицата от събития, различните полицейски служби — след обобщаването на хаотичните показания на различните източници — приеха следната версия като най-достоверна:
Около дърветата покрай оградата на началното училище „Джей Ар Ленъм“ Хармъни Кехил паркира черен „Нисан Патфайндър“, с регистрационен номер от щата Флорида. Шофьорът на нисана — неидентифицирана, млада жена — от неуточнен засега момент следи неотстъпно Тайлър Ванс, а на паркинга чака втори патфайндър, напълно подобен на първия, с единствената задача да отвлече вниманието на господин Ванс. Последният наистина се хваща на уловката и с пълна газ се втурва да преследва втория нисан със своята тойота. След като се е убедила, че капанът е щракнал, жената зад волана на първия нисан позвънява от своя клетъчен телефон.
На обаждането отговаря Виктор Бовил — мъж със среден ръст и светски маниери, търсен от полицията. В този момент той също се намира зад волана на подобен черен „Нисан Патфайндър“, с регистрация от окръг Дейд, Флорида.
— Слушам — е първото, което произнася Виктор.
— Номер Едно се втурна по следите на моя заек — казва тя.
— Създаде ли ти някакви затруднения онзи глупак от автомагазина?
— Само финансови. Но няма проблеми. Хектор ще покрие всички разходи.
— Тръгваш ли по следите на Номер Две?
— Точно както се договорихме — отговаря тя и протяга ръка към лоста за скоростите.
— След петнадесет минути ще съм приключил с Номер Три.
Прекъсват едновременно връзката. Мъжът изважда дъвка и нахлупва шапка с емблемата на „Чикаго Булс“. Включва двигателя и за последен път поглежда през бинокъла към къщата на Номер Три, след което бавно подкарва нисана по настланата с дребен чакъл алея между дърветата.
„Изглежда, пак ще завали“, казва си той, докато измъква от вътрешния джоб на сакото си своя валтер, тридесет и втори калибър, с предварително монтиран заглушител. Интересно му е какъв ефект ще постигнат новите куршуми със специално обработени върхове — същите, за които списанията, рекламиращи огнестрелно оръжие, не скъпят похвалите си.
„Е, ще видим…“ Започва да си тананика първата мелодия, която му хрумва, щастлив, че е все още жив и че се занимава точно с това, което най-добре умее — да убива. „Винаги е добре, когато професията съвпада с призванието“, казва си той и протяга ръка към кутията с портокалов сок, оставена на съседната седалка.
В същата минута, в която Хармъни Кехил паркира своя черен нисан патфайндър пред входа на началното училище „Джей Ар Ленъм“, полковник Руфъс Макелрой пое от летището по магистралата I-40 към дома на Ванс. Двамата възрастни мъже се бяха уговорили да обядват в дома на Ванс, а след това да изчакат пристигането на Тайлър и на Дейв Майкълс, за да обмислят плана за действие.
Но това съвещание така и не се състоя.
Хармъни Кехил — разбира се, това не беше истинското й име, защото тя винаги изпълняваше мокрите поръчки под някой от многото си псевдоними — завинти заглушителя към цевта и с усилие напъха валтера в колана на кръста си.