— Много е стегнат този колан — промърмори тя на себе си, докато излизаше от нисана. — Ще трябва да сваля два-три килограма. Иначе рискувам да не мога да измъкна пистолета в решаващия миг, а това може да ми струва главата.
Ухили се на собственото си остроумие и закрачи към къщата с широки, твърди и забързани крачки, за които би могъл да й завиди дори Арнолд Шварценегер.
Премина през двойната врата, набързо прекоси кабинета и се запъти направо към стаята на госпожа Крийд. Влезе, без да чука. Учителката я изгледа смаяно, но все пак се надигна от креслото и пристъпи напред, за да посрещне непознатата посетителка, с усмивка на уста.
— С какво мога да ви помогна?
Хармъни Кехил се огледа недоволно.
— Не виждам децата. Къде са се дянали?
Сепната от смръщената физиономия на непознатата, Робърта Крийд промълви:
— Мога ли да ви запитам кого търсите…
— А пък аз те попитах къде са шибаните копеленца?
Учителката, смаяна от нечуваната грубост, изгуби дар слово и се опули срещу сквернословната нашественичка.
Хармъни Кехил протегна мускулестата си ръка и сграбчи крехкия врат на госпожа Робърта Крийд, преди да процеди през зъби:
— Чуй ме добре! Повече няма да повтарям, а направо ще ти изскубна проклетата трахея!
Невъзможно беше за Робърта Лайн Крийд — дъщеря на свещеник, майка на две деца и учителка в неделното училище — да изпълни заповедта на тази безподобно нагла циничка, дори да знаеше, че сетният й дъх наближава.
Наистина наближаваше. Защото Хармъни не отпусна хватката си около гърлото й, докато Робърта Лайн Крийд най-накрая не се строполи на пода. Главата й глухо издумтя на линолеума.
— Боклук! Лайно! Шибана кучка! — изсумтя Хармъни. — Сега какво да правя?
Втурна се напред, към всекидневната.
Оди Ванс беше накъде по средата на пътеката, водеща към стълба с пощенската кутия, когато един черен нисан патфайндър се показа иззад ъгъла на къщата. Той знаеше, че синът му Тайлър отдавна преследваше тъкмо такъв патфайндър, затова моментално застина на място. Но беше прекалено далече от къщата и доста близо до нисана, за да може да се скрие. Наложи се да прибегне до съобразителността си. Изгледа, привидно небрежно отминаващия нисан и силуета зад волана, след което вдигна ръка и се провикна:
— Здравейте, господин Уилкинс. Ще се отбиете ли при мен? Тъкмо слагам масата за обед…
Господин Уилкинс, съсед на Оди от десетина година, в момента не беше излязъл на двора. Дори не беше в къщата си. Всъщност, беше заминал при племенницата си в Паутъкет, но Виктор Бовил не знаеше тази подробност. Затова се поколеба какво да предприеме, а в това време Оди се приближи към колата, надникна през спуснатото стъкло на прозореца на нисана, усмихна се и рече:
— Здрасти.
Виктор само кимна сухо и се облегна на седалката.
Най-неочаквано Оди политна напред и го халоса в челюстта, като се възползва от тежестта на връхлитащото си тяло. Това не само че беше най-сполучливият удар, който Оди бе постигнал през последните четиридесет години, но и най-силният, който якият Виктор Бовил някога бе получавал. Главата му се люшна на една страна. Звезди посред бял ден се явиха пред очите му. Тялото му се отпусна безпомощно. Оди веднага забеляза това и без да губи време, се обърна и хукна към къщата. В килера, зад старите дрехи, криеше от внука си Кълън своята карабина от Втората световна война. Докато маратонките му шляпаха по чакълестата алея — защото той бягаше както бяга всеки, който се бори за оцеляване — гърдите му се сгорещиха, а адреналинът нахлу в пулсиращите му артерии.
Успя да се добере до верандата, преди Виктор Бовил да успее да се окопити.
Вече беше на самия праг на вратата, когато онзи посегна към пистолета си…
Но старецът успя да измъкне вярната си карабина, преди Бовил да се е измъкнал от нисана.
Зареди пушката секунди, преди Бовил да се втурне, олюлявайки се, по стъпалата към верандата.
Залегна в дъното на коридора с пушката в ръце, насочена към вратата, и зачака нападателя. Сърцето му биеше до пръсване, виеше му се свят, гърдите му се задъхваха.
Накрая не издържа и изгуби съзнание.
Тайлър беше на около километър от училището, препускайки със сто и тридесет километра в час, когато го засече един полицай от пътните патрули и му махна да спре пред хондата, шофирана от някакъв възрастен турист от Демойн. Хондата веднага поднесе, защото подплашеният турист завъртя прекалено рязко волана. Но полицаят само стисна челюсти и реши да пренебрегне този маловажен инцидент и да се впусне по следите на забързания нисан. Хич не го трогна фактът, че от внезапния тласък блокира сърдечният стимулатор на стареца зад волана на хондата, макар апаратът отдавна да не работеше както трябва. Всъщност, полицаят нямаше откъде да знае, че на белокосия шофьор е имплантиран стимулатор за сърдечна дейност.