Патрулиращият полицай Евърет Евърхарт се впусна в ожесточеното преследване.
Хармъни Кехил се постара да надене приветлива маска на физиономията си, преди да прекрачи прага на кабинета. Зад бюрото, с притисната към ухото си телефонна слушалка, седеше привлекателна мургава жена в делови костюм. Тя вдигна показалеца си, за да подскаже на новодошлата, че се налага да изчака малко. Хармъни сериозно се замисли дали първо да не я простреля в досадно размахания пред лицето й пръст, но се досети, че по телефона ще се чуе писъка на глупавата кучка, затова само прехапа устни и продължи към следващото помещение.
Към нея се приближи някакъв мъж, приблизително висок и тежък колкото нея, но с червендалесто лице. Дали беше от прекалено пиене, или си беше такъв по рождение? Може би се дължеше на високото му кръвно налягане. Той й се усмихна и разкри пред нея ослепителните си зъби.
— С какво мога да ви услужа?
На свой ред и тя демонстрира своите, не по-малко блестящи.
— Аз съм леля на Кълън Ванс. Брат ми ме помоли да прибера момчето у дома.
Червендалестият вдигна ръка и погледна към своя таймекс.
— Остава повече от един час до края на занятията.
— Работата е там, че на баща ми му прилоша.
— Господин Оди е зле? Много съжалявам — съчувствено рече той.
Тя го дари с нежна усмивка. Или поне си мислеше, че беше такава.
— Кълън е в музикалната зала. Елате, ще отидем в моя кабинет и оттам ще позвъним на Тайлър, за да получа неговото потвърждение. Няма да ни отнеме дори една минутка. Без тази предпазна мярка не мога да ви допусна вътре. Надявам се, че ще ме разберете.
— Разбира се — отвърна Хармъни и закрачи след него.
— Не знаех, че Тайлър имал сестра — промърмори мъжът.
— Не живея в градчето.
— Името ми е Джералд Хъф. Заместник-директор — уточни той. — Наистина не си приличате много с брат си — намигна й той, но се сепна от строгото й изражение и побърза да й се извини.
— От различни майки сме — успокои го Хармъни. Което си беше чиста истина.
Хъф озадачено поклати глава.
— Не подозирах, че господин Оди се е развеждал.
— Майка ми почина отдавна.
— О, много съжалявам — загрижено кимна той.
Приближиха вратата на неговия кабинет. Над нея имаше емблема с надпис „Заместник-директор“. А на самата врата бе поставена по-малка табелка, на която беше изписано: „Господин Джералд Хъф“.
— Това ли е вашият кабинет? — любезно се заинтересува Хармъни, когато оставаха само няколко метра до вратата.
— Естествено — отговори Хъф. — След вас, моля.
Тя му се усмихна кокетно, поласкана от това, че той й направи път да влезе. Но щом двамата се озоваха вътре и той затвори вратата, а след това се обърна към нея, от скованите му устни се изтръгна само едно „Ах!“, защото тя моментално опря дулото към бузата му.
Сега заговори без следа от кокетничене:
— Обясни ми къде се намира учебната зала, където онова хлапе Кълън се учи да пее. Но без никакви опити да ме заблудиш! — Той веднага изпълни заповедта й, при това най-добросъвестно. Тогава тя го халоса по черепа с дулото с всичка сила, след което го удари още веднъж по тила, преди той да се свлече на пода.
Прекрачи безмълвното тяло, предпазливо открехна вратата и надникна в коридора. Нагласи ключалката на вратата, излезе и затръшна вратата зад себе си. Тръгна към стаята, където в този момент Кълън пееше песента за ангелите небесни заедно със своите двадесет и пет съученици.
Замрял на верандата на Оди, Виктор Бовил за миг се замисли. „Ако прекрача през тази врата, рискувам да ме гръмне…“ Потърка брадичка. Главата му още не се бе избистрила, затова я разклати, но в следващия миг вече съжаляваше за това лекомислие. „Мамка му, колко яко удря този дядка“, рече си той и тръгна да заобикаля къщата, за да намери задната врата или някакъв друг начин да проникне вътре.