Ако знаеше, че Оди Ванс лежи на пода, вцепенен от внезапно получения инфаркт, нямаше да си прави труда да обикаля къщата.
И тогава този ден щеше да завърши с по-малко трупове.
Тайлър Ванс съзря сините мигащи светлини далеч пред себе си, преди още да чуе воя на сирената. „Прекрасно! — помисли си той. — Сега поне мога да разчитам на помощта на властта.“
Но нямаше представа що за човек беше патрулиращият полицай Евърет Евърхарт.
Тайлър докара черния патфайндър на паркинга и спря до другия черен нисан патфайндър. Мислено изруга и зачака нетърпеливо пристигането на полицейския автомобил. Не му се наложи да чака много. Тайлър се бе приготвил да обясни набързо ситуацията, но полицаят чевръсто отвори вратата на своята кола, изскочи навън и посегна към кобура на кръста си. Тайлър веднага млъкна и вдигна ръце на темето си.
— Дръж ръцете изправени! — изкрещя патрулиращият полицай Евърет Евърхарт, докато зареждаше своята „Берета“.
— Та аз ги държа — отговори Тайлър.
— Не ми се прави на много умен. Само ги дръж така, че да са пред очите ми!
— Полицай, нямаме време за губене! Ако ще ме разпитвате…
— Млък! Лягай на паважа!
— Но синът ми е в това училище. Има опасност от отвличане!
— Казах да се проснеш по очи на паважа!
Заплашителната нотка в тона на полицая принуди Тайлър да изпълни нареждането, въпреки че в съзнанието му нито за миг не престанаха да се изреждат кошмарните сцени, които сега може би се разиграваха в сградата на училището.
Патрулиращият полицай предпазливо се доближи до проснатия на паважа нарушител на реда, стискайки пистолета с двете си ръце, потръпващи от страха, сковал тялото му.
— Извий ръцете на гърба си!
Но Тайлър нямаше никакво намерение да чака с белезници на китките момента, когато похитителите ще отвлекат Кълън, затова опря дланите си под брадичката. Полицаят коленичи до него, допря дулото на беретата до слепоочието на задържания и изсъска гневно:
— Казах ти да се проснеш върху паветата с ръцете на гърба, а не да ги криеш отдолу!
Тогава Тайлър отклони дулото от челото си, извъртя се наляво и сграбчи полицая за униформената риза. Сетне рязко скочи на крака. Паникьосан, патрулиращият полицай Евърет Евърхарт натисна спусъка, но куршумът рикошира в паважа. Ванс позволи на полицая да се надигне и в следващата секунда улови дулото. Евърхарт стреля още веднъж, но този път улучи прозореца на своята кола. Тъкмо се готвеше трети път да натисне спусъка, когато пистолетът се отклони в ръката му — извита с ярост от десницата на Тайлър. Следващото, което видя, беше юмрука на задържания, който бе насочен право в лицето му.
Това бе последното, което успя да зърне, преди да изпадне в безсъзнание.
След като остави полицая неподвижен върху паважа, Тайлър грабна беретата и хукна към сградата на училището.
Хармъни Кехил не чу изстрелите от пистолета на патрулиращия полицай Евърет Евърхарт. Вместо това, чу как двадесет и седем детски гласчета усърдно пееха песента, макар че само няколко от децата налучкваха верните тонове. Успя да проникне незабелязано в помещението и се закова до стената в ъгъла, за да разпознае Кълън Ванс. Ето го! В първата редица, петото дете отляво, с устни, извити сякаш казваше „О-о-о“. Пристъпи към учителката, която бе с гръб към стената и с лице към детския хор, размахваща пръст поради липса на диригентска палка. Щом видя новодошлата, учителката веднага спря да ръкомаха и се обърна към Хармъни с недоумяващо изражение.
— Кого търсите? — попита тя.
Хармъни застана с гръб към децата, за да не видят дръжката на валтера, напъхан в колана отпред на кръста й. Показа го само на учителката.
— Идвам, за да прибера Кълън Ванс. Ако се опиташ да викаш за помощ, ще застрелям всичко живо в тази зала! След като напусна залата, ти ще останеш тук с децата. Ако някой се опита да ме спре, ще загинат първо тези, които ще се случат най-наблизо. Ясно ли е?
Изгубила дар слово, учителката само кимна беззвучно.
— Добре. А сега ми доведи хлапето на Ванс.
Учителката се обърна към смълчаните деца.
Хлапето на Ванс застана нащрек още щом забеляза непознатата особа в ъгъла на залата. Никак не му хареса лицето на жената, а вече бе имал вземане-даване с хора, чиито лица не му бяха симпатични. Кълън се озърна изплашено към задната врата — просто така, за всеки случай. Беше дяволски далече. Неприятната жена тъкмо шепнеше нещо на ухото на госпожа Уорд. От което госпожа Уорд никак не изглеждаше радостна. Кълън отново се обърна в посоката, в която го очакваше спасителната задна врата.