Доста странно поведение за едно момче, което сега би трябвало да усъвършенства певческите си умения…
Но още по-странна бе жената, която се появи след секунди на прага на залата. Защото държеше пистолет в ръката си. Непознатата се спря само за миг, колкото да се огледа накъде да поеме. Навярно бе забелязала отдалечаващата се фигура на момчето, защото незабавно се затича в същата посока.
„Нима преди малко съм чул изстрели? А не трясък от ауспуха на някой автомобил, както си помислих тогава? Но… но какво става тук, по дяволите?“
Старецът последва непозната, която още стискаше пистолета в дясната си ръка.
Виктор Бовил чу звънеца на предната врата точно в мига, в който се канеше да пристъпи прага на задната врата. „По дяволите, на кого му е хрумнало точно сега да звъни“, изруга той и се напъха в кухнята. Заради бързината не успя да забележи Оди Ванс, лежащ в безсъзнание на пода в дъното на коридора, само шест метра по-назад от ъгъла на двата коридора.
От кухнята Бовил се прокрадна съвсем тихо във всекидневната, но там отново се прикова до стената, защото звънецът пак избръмча. Изчака звъненето да утихне и продължи, все така предпазливо, напред към следващата стая.
— Хайде, хайде, хайде! — задъхано изкрещя Джейсън Патерсън.
Но неговият „Форд Корвет“ отказваше да се подчинява на заповедите му. Ядосаният мъж рязко изви волана, изскочи от купето и силно затръшна вратата. Веднага се затича към двора на съседката си, за да я помоли да му услужи с нейната „Мазда“. Само след пет минути той вече натискаше яростно педала за газта по най-прекия маршрут към училището на Кълън. Вдигна до сто и двадесет километра в час. Искаше му се да напредва още по-бързо, но остарелият автомобил не можеше да постигне по-висока скорост.
Едно от хлапетата в класа на Кълън, с неизсъхнали още сълзи по бузите, посрещна на вратата на залата за музика връхлитащия Тайлър.
— Нещо стана с госпожа Уорд… — проплака момичето.
Тайлър веднага се наведе над учителката, но за щастие в този миг тя размърда глава. Той й помогна да се надигне, но тя още беше смъртнобледа и замаяна. Окопити се едва когато осъзна, че над нея се бе надвесил бащата на Кълън.
— Господин Ванс! Някаква жена с пистолет в ръка преследва Кълън! Изчезнаха по онзи коридор… — промълви госпожа Уорд и вдигна треперещата си ръка.
Той вече бе стигнал до прага на залата, преди тя отново да отпусне безпомощно глава върху паркета.
Кълън избра любимото си скривалище — тъмния ъгъл в сутерена до корпуса на климатичната камера. Докато търчеше с все сила, нямаше време да се озърта назад, за да провери дали онази жена с пистолета не го следва по петите. Затова веднага затвори вратата на сутеренното помещение след себе си и се притаи в мрака, не смеейки да диша шумно, макар че от бясното тичане беше останал без дъх. Целият трепереше от страх. Но най-лошото бе, че не знаеше кога ще може да напусне убежището си.
Патрулиращият полицай Евърет Евърхарт най-после се свести, макар да му се виеше свят. Носът го болеше адски. Едва събра сили да се изправи. Цялото му лице беше в кръв. Няколко капки кръв покапаха по ризата му. Той измъкна кърпата от джоба си и затисна ноздрите си. Следващата му задача беше да се огледа за пистолета си.
Но беретата беше изчезнала.
„По дяволите! Сигурно онзи психопат е задигнал пистолета.“
Озърна се наоколо и чак сега забеляза зеещото стъкло на прозореца на полицейския автомобил, строшеното от собствения му изстрел. „Мътните ме взели, как ще обясня на шефа какво се случи? Мамка му на онзи идиот! Ще кажа, че той е гръмнал по стъклото…“ Напъха се в колата и измъкна изпод седалката пушката „Ремингтън 870“. Прещрака затвора и познатият звук малко успокои гнева му.
За миг му хрумна да повика подкрепление по радиотелефона. „Не, дявол да го вземе, не! Сам ще се справя с това копеле!“ И с тази мисъл потегли към сградата на училището.
След като никой отвътре не реагира на настойчивото звънене, полковник Макелрой се разтревожи. Реши да мине през задния вход, за да провери дали колата на Оди не беше в гаража. Оказа се, че колата беше там. Хм, щом като Оди е тук някъде, заедно с шофьора на онзи черен нисан патфайндър, защо тогава никой не ми отвори вратата?