За секунди напусна паркинга и изчезна от смаяния поглед на Тайлър.
Той остана дълго така, загледан натам, където вече нищо не се виждаше, след което се обърна, за да намери къде се бе скрил Джейсън.
Докато на площадката на горния етаж плющяха изстрели, Дейв безшумно отмести шкафа, с който бе подпрял отвътре вратата. Открехна предпазливо и видя мъжа, който бе стрелял по него, надвесен над перилата на стълбата, загледан в нещо там долу, на първия етаж.
Дейв пристъпи в коридора и подвикна:
— Хей, ти!
Онзи наистина беше бърз, много бърз. Дейв не помнеше някога да се бе сблъсквал с по-бърз от него. Пистолетът на непознатия вече почти бе насочен към гърдите на Дейв, когато Дейв изстреля в него всичките пет патрона от стария револвер на Оди. Револверът не беше от най-мощните, но вършеше работа. Непознатият се преметна през перилото и политна надолу. Дейв погледна отгоре, за да е сигурен в резултата. Макелрой коленичи до мъртвия, опрял дулото на своя колт, четиридесет и пети калибър, в ухото му.
— Добре ли си? — изхъхри Макелрой.
— Да. А ти? — рече Дейв.
— Не — едва чуто промълви Макелрой и се строполи върху трупа.
24.
Ситуацията в училището беше следната: Робърта Лайн Крийд, тридесет и четири годишна, постепенно се възстановяваше след припадъка, от който едва не предаде богу дух.
Патрулиращият полицай Евърет Клайд Евърхарт, тридесет и три годишен, беше мъртъв, вследствие на многобройните рани от огнестрелното оръжие.
Заместник-директорът Джералд Хъф, със сътресение на мозъка, беше в линейката, на път към болницата „Уесли-Лонг“.
Рейчъл Ан Уорд се намираше в сградата на училището и още я свестяваха.
А сержант Карл Макдъфи, от полицията в Грийнсбъро, разпитваше Тайлър Ванс.
— Я повтори отначало разказа си. Без да пропускаш как си застрелял полицая Евърхарт — процеди той през зъби и протегна ръка към кутията с портокалов сок.
— А не искаш ли да ти обясня какво е тълкуванието в речника на Уебстър значението на думата „тъпанар“?
Полицаят се ухили злобно. Червендалестото му лице беше осеяно с лунички, а носът му приличаше на зрял морков.
— Ти май отново си решил да се правиш на голям умник, Ванс.
— Ти май отново си решил да се правиш на тъпоумник, Макдъфи.
— Нужно ли е отново да се джафкаме като двойка ротвайлери?
— Разбира се — отвърнах аз.
— Къде беше, когато Евърхарт е бил застрелян?
— Отзад, заедно с Кълън и Джеймс Фарли. По следите на жената, която преследваше Кълън. Може да се каже, че Джим спаси живота на сина ми.
— И тогава ти се намеси в стрелбата? Така ли беше?
— Тя първа стреля по мен. Аз само отвърнах на стрелбата.
— С пистолета на Евърхарт?
— Да.
— И нея улучи?
— Да, доколкото можах да разбера.
— Е, то не е като да драскаш статии как да се научим да стреляме безпогрешно…
— Пак ли започваш?
— Не, по дяволите! Продължавай с твоята версия. Цял съм слух. Макар че едва те понасям!
— Заварих жената до скарата на климатизатора. Стрелях по нея, но Джим ме предупреди, че Кълън се крие някъде там, зад корпуса на климатизатора. Затова не посмях да стрелям повече. Вместо това, втурнах се към нея.
— Че защо, по дяволите, беше нужно да го правиш?
— Казах си, че ако се прокрадна по-близо, може би ще успея да я поваля с юмруци. Освен това, можеше пък да я изплаша и да я принудя да побегне.
— Да, и двете възможности са еднакво вероятни. Макар че няма нищо по-сигурно от това да й пуснеш два-три куршума.
Аз свих рамене.
— Кълън беше някъде там, много близо до нея. Длъжен бях да постъпя разумно.
— Да стреляш по нея не е ли било разумно?
— Както и да е. Тя побягна. Тъкмо се прицелвах в гърба й, когато Кълън извика. За да се скрие от нея, той бе пропълзял зад скарата на климатизатора и там бе заседнал. Джим и аз го измъкнахме.
— И как го направихте?
— Отместихме скарата.
— На климатизатора? Стига глупости, Ванс!