— Как сте сега, сър? — нетърпеливо попитах аз.
Той се усмихна вяло.
— Кой знае… може би не ми остава много… Но защо се обръщаш към мен така официално? Не помня да си ме наричал „сър“ през последните двадесет години.
— Старите навици трудно се изкореняват.
Той отново въздъхна и мехурчетата се оживиха. Лекарят ми обясни, че един куршум, изстрелян от упор, е попаднал в гръдния кош на Макелрой. Куршумът е раздробил едно от ребрата и е проникнал няколко сантиметра навътре. После се е пъхнал под ръба на левия бял дроб и е продължил навътре, за да излезе през мускула, покриващ гръдната кост. Пациентът бе имал голям късмет — ако бе попаднал в тялото само с четири сантиметра по-нагоре, куршумът е можел да прониже сърцето. Не е ясно какво точно се е случило след попадението, но най-вероятно движението на куршума наподобява описанието на лекуващия лекар, защото краищата на счупеното ребро бяха разкъсали тъканта на белия дроб. Това е била причината за интензивния кръвоизлив и за шока, последван от загуба на съзнание. Но въпреки това прогнозата на лекаря за пациента беше благоприятна — очакваше се Макелрой скоро да се възстанови и след четири или пет дни дори да може да танцува на дансинга.
— Как е Оди? — попита Макелрой и клепачите му конвулсивно потрепнаха.
— Още не е дошъл в съзнание.
Той изсумтя неспокойно.
— Доколкото разбрах, ти си му спасил живота.
Полковникът още веднъж изсумтя.
— Дейв ли ти го каза?
Кимнах.
— Глупости. Именно Дейв спаси живота и на двама ни — моя и на баща ти.
Вероятно на лицето ми се бе изписало объркване, защото Макелрой продължи с обясненията:
— Когато спрях колата пред къщата…
При всеки звук, изтръгнал се от устните му, на повърхността на водата в стъкления съд се издигаха рояк игриви мехурчета.
— … защото Оди въобще не реагираше на звънеца.
Мехурчета се удвоиха.
— Заобиколих отзад…
Мехурчета се утроиха. Лицето му се сви от спазъма.
— Колата му беше там, заедно с онзи черен нисан…
Макелрой спря, измъчван от силната болка.
— Добре — махнах с ръка аз. — По-късно ще имаме време да ми разкажеш най-подробно как е станало.
Той леко поклати глава.
— И така, аз тръгнах към кухнята… но там се натъкнах на засада.
Отново спря, останал без дъх. Но после отново продължи:
— Щом онзи негодник ме улучи, аз отскочих назад. Помня само, че главата му се удари в нещо твърдо… И точно в този момент Дейв се е втурнал вътре. Онзи се опитал и него да очисти.
Последва пауза.
— Успях да се съвзема и да се завлека на четири крака до горния етаж. Още стисках пистолета си в ръката… Опитах се…
Този път паузата беше по-дълга, но аз търпеливо изчаквах.
— Дейв вече беше повалил онзи негодяй. Как бе успял да се справи с него… така и не разбрах. По-нататък вече не помня…
Внезапно пръстите му се стегнаха около китката ми.
— Искаш ли нещо обезболяващо?
Той кимна със стиснати зъби.
Веднага се втурнах да доведа сестрата. След двадесет минути полковник Макелрой отново бе в състояние да продължи разказа си.
Поспах около два часа. Събудих се от болките във вратните мускули. Отидох да проверя какво става с баща ми. Никакви промени. Етъл, напълно будна, още дежуреше до леглото му.
— Нека аз да постоя до леглото му, а ти иди да подремнеш — предложих аз.
Но тя не се съгласи да ми предаде дежурството. Настаних се в съседното кресло и се опитах да заспя. Но не успях.
Станах и отидох в кухнята. Намерих малко смляно кафе в кафемашината.
Реших, че чаша гореща течност ще ми дойде добре.
Наистина се почувствах по-добре, защото допреди малко главата ми се пръскаше от болка. Разтегнатите ми вратни мускули също не ми даваха покой. А вкусът в устата ми преди да изпия кафето, бе тъй отвратителен, сякаш се бях надишал с лепило. Но от друга страна, допреди няколко часа имах далеч по-сериозни причини да се чувствам много по-зле.
Тъй като бях обещал на Етъл да сложа нещо в устата си, започнах да тършувам из хладилника. Измъкнах един пакет с чипс, след което намерих кроасани с пълнеж от сирене и фъстъчено масло. Оставих на масата и бурканчето с пчелен мед. Накрая взех каната с прясно изцедения от Етъл сок от портокали. Напоследък всичко около мен се бе объркало, така че исках поне закуската да бъде както трябва.