Етъл се появи на прага на кухнята едва когато навън вече бе започнало да се развиделява.
Баща ми беше дошъл в съзнание.
27.
— Здравей, папа.
Той отвори очи, но си пролича, че нищо не вижда.
Обърнах се към Етъл. На лицето й, обикновено смръщено и строго, сега бе изписана загриженост.
— Какво чувстваш? — попитах го аз.
Но и този път Оди не реагира.
Наведох се по-близо до него и заговорих по-бавно и по-отчетливо:
— Нуждаеш ли се от нещо?
Никакви признаци, че ме е чул.
Отново погледнах към Етъл. Но тя не откъсваше очи от лицето на баща ми. Реших да опитам още веднъж:
— Татко, чуваш ли ме въобще? Ако ме чуваш, дай ми знак с ръка.
Той обаче продължи да съзерцава унесено нещо, което явно си оставаше достъпно единствено за неговите сетива.
В този миг чух прошумоляване зад гърба ми. Една лекарка се бе приближила до стола.
— Вие ли сте синът на пациента? — попита ме тя.
Синът ли? Чий син? Набързо се сепнах и тръснах глава.
— Да. Аз съм неговият син.
— Мога ли да поговоря с вас? Навън, в коридора…
— Естествено. — Излязохме в болничния коридор. Етъл остана да дежури до леглото на Оди.
— Не е изключено завинаги да остане в това коматично състояние — смутено започна лекарката. Думите й ме блъснаха в лицето. — Освен това, възможно е да е получил тежък, масиран инфаркт. Дори е много вероятно. Засега обаче резултатите от рентгеноскопиите не са толкова мрачни, колкото може да ви се стори, след като ви съобщих най-песимистичната прогноза. Тази сутрин го прегледахме с компютърния томограф. Очакваме до края на деня да разполагаме с изводите на нашите специалисти по сканиране на мозъка.
— Добре. Щом е така, ще чакаме… — Това бе всичко, което успях да промълвя.
— Ще останете ли тук през нощта?
Кимнах сухо. Не можех дори да преглътна.
— А сега е най-разумно да се приберете вкъщи и да отпочинете няколко часа. Така и така в момента с нищо не можете да му помогнете. Естествено, ако има някакви изменения в състоянието му, веднага ще ви уведомим, независимо дали промените са добри, или не. Но ще се постараем да ви спестим излишните тревоги.
Върнах се в стаята, където баща ми продължаваше да съзерцава своята точка някъде сред белотата на отсрещната стена.
— Връщам се у дома — съобщих аз на Етъл. — За да подремна малко.
Нейното одобрение се изрази само чрез безмълвно кимване. Нито за секунда дори не откъсна очи от бледото лице на Оди.
— Ти ще се прибереш ли по някое време в къщата?
Тя само поклати глава.
— Добре тогава — рекох аз и тръгнах.
Щом се прибрах у дома, първата ми работа беше да заредя батерията на моя клетъчен телефон и да позвъня на Дейв.
— Още нямам никакви новини за теб — осведоми ме той.
— А ти самият как си?
— Нищо особено. Засега…
— Успя ли малко да поспиш тази нощ?
— Малко… да.
— Колко?
— Ами… хм… не много.
— Значи си стоял буден до късно?
— Разбира се. След един час тук ще довтаса Търман, за да ме смени. Тогава ще мога да си позволя да полегна. За малко. А ти хапна ли нещо, както ми бе обещал?
— Да. Нали навсякъде предлагат добре опаковани сандвичи.
— От автомата ли ги взе?
— Ами да. Нали стават за ядене…
— На теория… да. Е, щом вече си се прибрал, защо не си приготвиш една супа от кондензираните? Винаги си предпочитал топла храна.
— Идеята не е лоша — съгласих се аз.
— Значи поне този път ще ме послушаш, нали?
— Само ако и ти легнеш да поспиш.
— Естествено! Нали затова извиках Търман да ме смени. Не може да се сражаваш със злия змей, ако главата ти се мотае от безсъница, или пък на празен стомах.
— Ще запомня последните ти проникновения. Освен това, веднага ще се заема с притоплянето на супата.
Така и направих. Дори измъкнах за десерт два банана от хладилника. След което отидох в къщата на баща ми.
Някой беше заключил всичките три ключалки на външната врата. Не беше кой знае колко надеждно, но все пак достатъчно, за да не може някой тийнейджър да проникне вътре само с помощта на кредитна карта, задигната от джоба на баща му. Заобиколих отзад и отключих задната врата с моя ключ. Преди това ми се наложи да разлепя лепенките, оставени от съвестните полицаи. Щом влязох в притихналия коридор, веднага подуших, че баща ми е бил сложил нещо да се пече във фурната, може би защото е искал да нагости Макелрой с нещо вкусно. Но към апетитната миризма от кухнята се примесваше още една, доста по-остра и много по-неприятна — миризмата на кръв. Стената на коридора, на няколко метра от кухненската врата, беше потъмняла от кръв — може би от раната на Макелрой. Петната вече бяха започнали да засъхват.