В подножието на стълбата към горния етаж видях очертани с тебешир контури на нечие сгърчено тяло. Вероятно дело на полицията.
Какво ли се бе разиграло тук?
Измъкнах клетъчния телефон от вътрешния си джоб и позвъних на Фанър. Но подчинените му не можаха да го открият в сградата на полицията. Поне ми записаха номера.
Влязох в спалнята на баща ми и полегнах на двойното легло. Загледах се във вентилатора на тавана. Като дете много обичах да го съзерцавам. Заспах може би чак на разсъмване.
Старият стенен часовник показваше един и седемнадесет следобед, когато ме разбуди телефонът. Беше Хедър.
Цели пет минути бъбрихме напосоки. Разбира се, първо се осведомих за децата. Кълън и Уеб били добре. Естествено, не им било разрешено да си подават дори нослетата навън. В момента гледали „Завръщане в родното пристанище“. Да, Дейв вече спял непробудно, защото Търман пристигнал да поеме дежурството и в момента бил излегнат на люлеещия се стол до прозореца, с отпусната пушка в скута, дъвчейки тютюн и плюейки през всеки две минути в малката глинена делва, оставена до краката му. Отвратителен навик според Хедър. Била се обаждала в болницата, но не й съобщили нищо ново. Състоянието на баща ми си оставало критично и той още не бил в съзнание, защото не реагирал на нищо. Същото можело да се каже и за Етъл.
— Тайлър, тя трябва на всяка цена да се прибере, за да си почине.
— Напълно съм съгласен с теб. Иди при нея в болницата, за да я убедиш да остави дежурството на сестрите.
— Добре, ще отида — рече Хедър и подаде телефона на сина ми.
— Здравей, татко — поздрави ме Кълън.
— Здравей, момчето ми. Харесва ли ти филма?
— Уеб повече го харесва. На мен ми писна. Гледам го за пети път.
— Хм. А обядва ли нещо?
— Да. Имаше удушено. От теле.
— Телешко задушено.
— Да де. Хедър го прави много вкусно.
— И ти всичко ли си изяде?
— Да. — Кълън замълча, преди да продължи с въпросите: — Как е дядо? Ще се оправи ли?
Ох, това бе най-трудният въпрос, който можеше да му хрумне.
— Не зная, момчето ми. Още е много рано, за да се каже нещо със сигурност.
— Ама какво е станало с дядо?
— Получил е сърдечен удар. Освен това, докторите се опасяват от инсулт.
— Какво значи инсулт, папа?
— Ами когато нещо пречи на кръвта да оросява мозъка на човека.
— Както ти беше веднъж на теб ли?
— Да. Само че това е много по-сериозно.
Последва дълга пауза.
— Мога ли да отида при него в болницата?
— Ще видим.
— А ти ще ходиш ли там?
— Да, разбира се.
— Защо не ме вземеш със себе си?
— Искаш ли да дойдеш?
— Да, искам!
— Още сега?
— Да, още сега. Обещаваш ли?
— Обещавам.
Кълън въздъхна облекчено:
— Добре. Обичам те, папа! Дочуване. Целувки!
Върнах му целувката по телефона и напуснах къщата, в която и двамата ми родители бяха покосени от сърдечен удар. Единият от тях ме напусна завинаги. Дано не се случи същото и с втория.
Дейв, Хедър и аз се настанихме на столовете на верандата в къщата на Дейв. На масата пред нас имаше кафе, чай и бира. Светлините от коледната украса примигваха. Наоколо се виждаха гирлянди от сплетени клончета имел и зеленика и венчета от някакво непознато на мен вечнозелено растение. Някъде от отсрещните къщи долитаха тънки детски гласчета, напяващи мелодични коледни песни.
Дейв бе опънал дългите си крака върху парапета на верандата. Моите не можеха да стигнат чак дотам. Унесен в гледката на примигващите светлинки, отпих от черния чай, но въобще не усетих вкуса му.
— Струва ми се — обади се Хедър, — че Кълън вече е по-добре. Като си спомня какво се случи в училището, а също и какво преживя дядо му, не мога да не се възхищавам от издръжливостта на момчето.