— Той вече свикна да издържа на изпитания — кимнах аз. — Помня как се бях изплашил за него в деня, когато изгубихме Тес. Но синът ми успя да преодолее шока.
— На теб се е метнал — намеси се Дейв и взе чашата си с горещо кафе между длани.
— Не само на мен. По много качества прилича на баща ми. И на Етъл.
— Не е точно така. Има разлика. За Кълън дядо му е истински герой. Също и Етъл. Но най-много Кълън се възхищава на теб и непрекъснато се стреми да ти подражава. Може би защото никой не разговаря с него толкова внимателно, колкото ти. Забелязал съм, че никога не се опитваш да му запушиш устата. Нито пък го третираш като прекалено малко дете, което не е в състояние да проумее това, което става наоколо.
— Днес Кълън се опита да ми обясни как летят въздушните балони. Представяш ли си! — усмихна се Хедър. — Беше запомнил почти дословно статията от „Май Уикли Рийдър“, която Етъл му прочела преди няколко дни. Най-търпеливо ми описа цялата технология, макар че някои от подробностите, особено по-сложните, доста го затрудниха. Но въпреки това, не се отказа да довърши докрай преразказа на съдържанието на статията. Накрая се спря и ме погледна в очите, след което заяви: „Не зная какво точно означава всичко това, но зная за какво се използват балоните“.
Тя се усмихна отново.
Също и аз.
Но в следващата секунда усмивката ми помръкна, защото Търман ме извика да говоря по телефона. Чух гласа на Етъл:
— Трябва да дойдеш в болницата. Веднага!
В коридора пред стаята, в която беше настанен баща ми, ме чакаше кардиолог. Представи ми се като доктор Марвин Фийлдър.
— Направихме за вашия баща всичко, което ни позволяват възможностите — започна той, — но сетивата му не реагират. Макар всичките тестове да потвърждават, че няма физиологични причини за това състояние. Томографът не показа патологични изменения на мозъчната дейност. При катетеризацията установихме само незначително стесняване на две от коронарните артерии, което всъщност е забележително постижение за седемдесетгодишен пациент, страдащ от диабет. Според мен, излишно е да го подлагаме на ангиопластика. Почти сигурен съм също, че не се нуждае от байпас.
— Тогава къде е проблемът?
— Искате ли да узнаете неофициалното ми мнение?
Кимнах енергично.
— Като че ли е изгубил желанието за живот. Сякаш е решил да се предаде, да се остави на течението. Той е вдовец, нали?
— Да.
— Откога?
— Скоро ще станат тридесет години.
Лекарят се замисли. Очевидно не беше очаквал да чуе толкова голяма цифра за годините, прекарани от баща ми в самота.
— Внуци има ли?
— Аз имам петгодишен син. Именно с него баща ми прекарва повечето от времето си. Освен това, сестра ми, която живее в Ню Джърси, има четири деца, но те са вече поотрасли.
— Може би той сега не чувства нужда от присъствието на близки хора около себе си. Поведението му напомня на човек, който е разчистил земните си дела и повече не желае да живее. Нито пък иска някой да се намесва допълнително в живота му.
На раздяла лекарят ми подаде ръка:
— Но все пак не бива да си правите прибързани изводи, защото те най-често се оказват грешни. Зная, че ще ви липсва. Сигурен съм, че и той го разбира. Но според него, раздялата няма да сломи близките му.
Спомних си думите на баща ми, изказани само преди няколко дни. Кой знае, може би лекарят имаше право…
Лекарят отпусна ръка на рамото му.
— Нали искате баща ви да оздравее? Така че най-добре ще бъде да измислите причина, която да го убеди, че си струва да се живее.
Помолих Етъл да се отдръпне от леглото. Наведох се над лицето на баща ми и започнах да му говоря, макар той да отказваше да вдигне клепачи. Стараех се гласът ми да звучи затрогващо искрено:
— Папа, няма да забравя какво ми каза преди три дни. Нали знаеш, че винаги съм уважавал твоето мнение? Може би — ако целият ми живот премине в нищета и страдания — някой ден, когато моят син поотрасне, може би и аз ще поискам да се оттегля без много шум. Също като теб. Работата е там, че лекарят сподели преди малко с мен, че здравословното ти състояние хич не било зле. За бога, та ти дори не се нуждаеш от поставянето на байпас! Ако наистина си получил сърдечен удар, последиците се оказаха твърде незначителни. Да, знам, че те измъчва артритът, че имаш проблеми с простатата, че никак не е приятно да зависиш от инсулина. Но най-лошо се оказа състоянието не на тялото ти, а на психиката ти… Има и още нещо. Може би не го знаеш, но онзи тип, който се е опитал да те убие, след това е стрелял по Руфъс Макелрой. Полковникът е паднал на пода във всекидневната. Но тъй като Руфъс Ърл Макелрой вече е пенсиониран, не може да се разчита на подкрепа от страна на военните, както беше миналата пролет… Още една новина. Онзи тип не е действал сам. Имал е партньорка, която е трябвало да отвлече Кълън. И то не къде да е, а от сградата на училището. Очевидно те са проучили, че е било невъзможно да причакат Кълън някъде другаде. За щастие, успях да пристигна навреме и да спася Кълън. Но не можах да предотвратя бягството на жената. Тя успя да се измъкне. Полицаите нямат представа за името и самоличността на нападателката… Като прибавим и твоя припадък, картината става доста заплетена. Грижите относно безопасността на Кълън се паднаха на мен и на Дейв, макар че Джейсън и Търман също ни се притекоха на помощ. Разбира се, всеки от тях прави всичко, което е по силите му. Така че, ако Дейв и аз организираме дежурства на смени, защото в същото време не бива да страда бизнесът на Дейв, може би ще успеем да опазим Кълън невредим. Ще го съпровождаме при всяко отиване и връщане от училището, което ще означава обаче, че ще имаме нужда и от услугите на Етъл. Лошото е, че никой не знае докога ще продължи този мъчителен режим. Но ти не се безпокой. Синът ми няма да пострада, защото за мен няма нищо по-важно от неговата безопасност. Не забравяй, че и аз, и Кълън много те обичаме. Независимо от твоето решение, чувствата ни към теб ще останат непроменени. Но сега е време да тръгвам.