— Чудесно! Може да си помисля дали пък да не я наема като детегледачка и бодигард на моя Кълън.
През следващите няколко минути лейтенант Фанър ме запознаваше с това, което се бе случило с баща ми или поне с това, което подчинените на лейтенанта бяха успели да установят със сигурност.
— И така, според твоите заключения Макелрой и Дейв по чиста случайност са се озовали в онази напрегната ситуация — прекъснах го аз в един момент.
— Поне така изглежда. Според нашите предположения, баща ти по някакъв начин е усетил, че някой го следи или поне се опитва да проникне в къщата. Така може да се обясни защо замерихме пушката му на пода в коридора. При аутопсията на убития терорист е открита прясна подутина под брадичката му, вероятно получена от силен юмручен удар. Баща ти умееше ли да се боксира?
— Да, при това доста добре.
Фанър се ухили иронично.
— Да не би да го знаеш от собствен опит?
— Разбира се, нали съм негов син — приветливо му се усмихнах аз. — Е, ако ще говорим сериозно, един от братята на баща ми беше шампион по бокс и често използваше баща ми за спаринг-партньор. Чичо Дарил веднъж ми каза, че от баща ми на младини е можело да излезе великолепен професионалист. Ако Оди наистина е успял да цапардоса онзи тип под брадичката, нищо чудно тя да се е подула като домат, да не говорим, че е видял звезди посред бял ден.
Фанър се замисли над моите младежки спомени.
— Това обяснява защо баща ти е имал време да измъкне пушката от шкафа. Както и причините, поради които той е припаднал. Страхувал се е и едновременно с това е бил обзет от яростен гняв. С една дума, бил е подложен на силен стрес вследствие комбинацията от няколко стресиращи фактора.
— Макелрой ми спомена още нещо, което е доста любопитно — продължи лейтенантът. — Когато позвънил на вратата откъм предната веранда, той се озадачил, след като никой не му отворил в продължение на няколко минути. Опитният военен веднага заподозрял, че нещо не е наред и заобиколил отзад. Видял колата на баща ти и решил да влезе в къщата, без да чака специална покана. Което му навлякло доста главоболия. Освен него, на сцената се появил и Дейвид Майкълс. Той също бил поканен от баща ти да присъства на обяда, но по всяка вероятност е пристигнал малко след полковника. Дейвид се приближил към предната врата, но чул изстрел отвътре и веднага изритал вратата. Това може би е спасило живота на Макелрой, защото нахлуването на Дейвид Майкълс е отвлякло вниманието на убиеца.
— Разсеял се е само от трясъка при повалянето на вратата от ритника на Дейв? Що за професионалист е бил този тип, след като го отвличат от работата такива незначителни шумове? — Опитвах се да внеса непринудена нотка в иначе тягостния разговор.
— И така, Дейвид се втурнал нагоре по стъпалата, сподирян от куршумите на убиеца. При разпита той ни обясни, че си е припомнил къде баща ти е криел стария си револвер — в един от скриновете в спалнята си. Майкълс наистина намерил револвера в този шкаф. А когато усетил, че стъпките на нападателя приближават спалнята, Дейвид залостил вратата с най-близкия шкаф.
— В същото време Макелрой се окопитил, изправил се и поел нагоре по стъпалата, по следите на нападателя. Разменил няколко изстрела с противника, след което полковникът отстъпил и се върнал на долния етаж. Според нашите предположения, именно тогава е бил ранен в гърдите.
— И докато убиецът е бил зает със стрелбата срещу полковника, Дейвид Майкълс е отместил шкафа, запречващ вратата на спалнята, показал се е в коридора и е застрелял нападателя.
— Но не в гърба, нали?
— Не. Това е установено е абсолютна точност. Петте рани са отпред, не много далече от сърцето, във формата на грозд с големината на лимон.
— Лимон ли? Вероятно нападателят въобще не е имал време да натисне спусъка!
— Да. Предполагам, че твоят приятел Дейвид е много добър стрелец, нали?
— Няма да намерите по-добър от него, лейтенанте.
— Включително тук присъстващите?
— Е… — скромно наведох аз глава.
Фанър се усмихна и продължи разказа си.
— Убитият е Виктор Бовил или поне това име е записано в неговото разрешително за шофиране. Издадено е от Флорида.
Мълчаливо зачаках следващите думи на лейтенант Джон Т. Фанър, но той не каза нищо повече.
— Има ли още? — наруших аз мълчанието.
Той поклати глава.