— О, от цялото население на Съединените щати ти ще бъдеш първият, който ще узнае, че горещо очакваният сеньор Диас е отново сред нас. По-късно ще предупредя и колегите от ФБР.
— А сега мога ли да продължа със закуската си?
— Да не би пак да си забъркал някой от твоите убийствено люти омлети?
— Не. Този път реших да бъда по-скромен и се задоволявам само с овесена каша и вафли.
— Да не се подиграваш с мен? Каква смес забърка в купата?
— Ами… смесих три чаши брашно с лъжичка и половина сода бикарбонат, добавих две трети лъжичка сол, счупих отгоре яйца и разбих сместа, докато…
— Почакай! Трябва да взема молив, за да запиша рецептата…
Докато го чаках, успях да излапам двете вафли.
В този момент обаче в кухнята влезе Етъл и се възползва от това, че бях зает с разговора с полковник Макелрой, за да изяде третата вафла, преди да се усетя.
31.
Слънцето беше изгряло преди десет минути, когато паркирах пред спортната зала на Бърнт Поплър Роуд. На паркинга нямаше друга кола, освен моето субару. Вятърът подмяташе полиетиленовите торби, захвърлени от небрежни минувачи. Или може би изтръгнати от балконите на близките сгради.
Изминаха десет минути — които обаче ми се сториха поне четиридесет — и вече не можех да се оплаквам от самота. Бях заобиколен от три страни с представители на мюсюлманското вероизповедание. Всъщност, те бяха само трима, като един от тях беше моят стар познат — едрият, брадат момък от първата ни среща на горската поляна. Зад него беше застанал пъпчивият Карл. Нищо чудно да ме бе проследил по магистрала I-40, като ме е следвал на дистанция колкото един пушечен изстрел.
Дали ме е проследил с оптически мерник?
Излязох от субаруто и закрачих към брадатия босненец. Разказах му за последните събития, предадох му новите инструкции — от които лицето му просветна въпреки гъстата брада — приех благодарностите му, изразени чрез късо, но подчертано вежливо кимване, върнах се обратно в колата и потеглих. Споразумението между мен и босненците вече беше факт.
— Искам да ми разкажеш още нещо за твоя човек — заявих аз на Ралф Гонзалес, известен в своите среди още като Млечното Око, а също и като капитан Кенгуру.
— Si?
Намирахме се в парка на Биг Трий Уей, седнали един до друг на широката детска люлка. Стоманените въжета над люлката бяха студени, а пластмасовата седалка — корава. Слънцето, въпреки че почти бе достигнало зенита си, светеше едва-едва. Още по-слабо топлеше замръзналата земя.
— Нали се бяхме разбрали — двадесет процента за теб.
— No problemo.
— Диас пристигна ли в Щатите? — попитах аз, за да проверя още веднъж дали Гонзалес не бе решил да ме разиграва.
— Si, вчера. Ще ме чака до два дни на уговореното място. — Мексиканецът започна да потръпва от студения вятър, от което гъстата му коса съвсем се разроши.
— Имаш ли готов план?
— Нали ти казах да уредиш всичко останало по сделката. Той не трябва да научи кой доставя стоката.
— Слушай ме внимателно, Ралф! — Заклатих люлката, макар че люлеенето никак не успокояваше конвулсиите в стомаха ми.
— Si?
— Искам така да уредиш нещата, че той да изчезне оттук, когато всичко свърши.
— Хм, за да осигуря това, май ще трябва още да се потрудя.
— Но много внимателно. За да не го подплашиш.
— Мислиш ли, че и аз не се тревожа да не изпуснем плячката заради някаква недомислица?
Докато се люлеехме безгрижно на люлката, стомахът ми сериозно започна да се бунтува. Не можех да си обясня какво толкова ме бе привличало в тези люлки в невръстните ми години. Замислих се дали да не го подложа на двойна проверка, но се отказах. Нещо ми подсказваше, че поне засега Гонзалес нямаше да рискува да ме излъже…
Така и стана. Макар и не съвсем.
Рекламното съобщение гласеше:
Продават се две кученца, порода американски ескимо, мъжки, на шест седмици.
Не са ваксинирани. Цена — 250 долара.
Не отлагайте — наближава Коледа!
Кълън и аз решихме да не отлагаме. Когато взех завоя към Олд Рендълман Роуд — както бях инструктиран от гласа по телефона — намерих това, което търсех, след което отбих вляво до тротоара, а после завих в първата пряка. Един от хората на Аксел Мършън ни следваше със своята кола. Навярно беше скрил под задната седалка поне една базука.
— Ето ги! — възбудено се провикна Кълън.