— Тайлър?
— Да, мадам?
— Млъкни!
— Работата е в това, че не искам да превръщам живота на четирима ни в някакъв ад. Двама от хората на Аксел дежурят пред къщата, да не говорим, че са подбрани сред най-добрите охранителни фирми в цялата страна. На горния етаж ще бъде баща ми, а Етъл — на долния. В зоната лейтенант Фанър непрекъснато държи не една, а две патрулни полицейска коли. Лично шерифът ми обеща, че тези патрулиращи екипи няма да оставят без надзор нашата къща. Освен това, излизаме само за два, най-много три часа. С нас всичко ще бъде наред. И с децата също.
Качихме се на горния етаж, за да си кажем „Довиждане“ с децата, които слушаха музика в стаята на Кълън, докато играеха на карти. В момента печелеше Уеб. Аз намалих звука от касетофона, с което веднага спечелих неодобрителния възглас „Татко! Моля те!“, изтръгнат от устните на моя невръстен потомък.
— Нали се разбрахме какво трябва да правиш? Нямам намерение отново да споря с теб — сурово рекох аз.
Синът ми изпъшка недоволно, след което се сопна на Уеб, просто така, без причина, вероятно за да му припомни кой е старшият в детската стая.
— Ако огладнеете, в трапезарията на долния етаж сме оставили плодове. Не е нужно да се тъпчете със сандвичи.
Кълън само кимна послушно.
— Ако пък ви хрумне да включите видеото, намалете звука. Етъл пак ще получи главоболие, макар да зная, че вие двамата никак не се трогвате от нейните страдания. В момента тя чете някаква книга във всекидневната. И да не сте посмели да измъквате видеокасетите от шкафа. Ще гледате само тези, които са тук, в детската стая.
— Окей, папа. — Изглеждаше хладен като мраморна статуя, с червени петна по лицето.
Надвисна тягостна тишина. Уеб се доближи до Кълън и замря, но беше явно, че поддържа, макар и мълчаливо, протеста на моя син.
— Кълън! Не ми говори с такъв тон!
— Съжалявам — кисело промърмори той.
— Ще ти повярвам, че наистина съжаляваш само ако — след като се прибера у дома — намеря непокътнати сандвичите в хладилника. И ако не открия касетата с „Дивашката банда“ във видеокасетофона. Нали помниш какво се случи миналата седмица?
— Но това беше каубойски филм. Помислих си, че…
— Вече ти забраних да пипаш касетите в моя шкаф. Те не са за деца!
— Добре. — Кълън отново сведе глава.
Уеб се почеса по крака и свъси вежди.
— Има ли още нещо? — попита Кълън и вдигна очи към мен, но си остана на пода с кръстосани крака. Което на неговия език означаваше: „Кога най-после ще ни оставиш на мира?“.
— Само това.
Наведох се към него и го целунах по челото.
Хедър вече беше целунала Уеб, така че можехме да потегляме. Докато слизахме по стъпалата, едното от двете момчета отново усили звука от касетофона и горният етаж се изпълни с мелодията на месата, съчинена преди толкова много години от Георг Фридрих Хендел. Вълшебни звуци, които сега достигаха до нас благодарение на молитвения хор от сектата на мормоните.
— Защо просто не скриеш тези касети някъде, и то така, че Кълън да не може да ги намери? — допита ме Хедър, когато се настани зад волана на своето порше, докато аз оставях пистолета „Глок-19“ и двата допълнителни пълнителя в жабката. В краката ми, на пода на колата, се спотайваше една карабина „Бенели“.
— Невъзможно е да скрия нещо така, че той да не го открие. Освен ако не го заключа в сейфа. Пък и как ще се научи кое е подходящо за него и кое — не?
— И какво толкова ще стане, ако детето изгледа този филм?
— „Дивашката банда“? Не съм сигурен дали няма да се стресира от жестоките сцени. После ще ги сънува с месеци. Същото е както никога да не оставям нещо отровно в къщата, за да не го намери синът ми. По-силните лекарства, като тиленол например, държа под ключ. На Кълън отдавна му е обяснено в никакъв случай да не посяга без разрешение към лекарствата, дори и към аспирина за деца, а винаги да пита или мен, или баща ми, или Етъл. Вече не е на три години, така че е крайно време да се научи кое е позволено и кое не, а не да бъде непрекъснато следен от бавачка. Иначе какво ще прави, когато стане на тридесет години?
— Той ще порасне, Тайлър.
— Естествено. Но как ще научи кое е разумно и кое не? Да не говорим колко е важно човек да умее сам да се грижи за себе си, за своята собствена безопасност. Трябва да учим децата как да се справят с неизбежните проблеми, пред които ще ги изправи животът.
Хедър помълча около минута, преди да промърмори: