— Хм, не съм сигурна, че трябва да се съглася с всичко това.
— Не си и длъжна. Свободна си да възпитаваш Уеб така, както на теб ти се струва, че е най-добре.
Тя ме удостои с един кос поглед и хладно процеди:
— Очевидно моите възгледи относно възпитанието на подрастващите са валидни само когато се касае за моя син, но не и за Кълън, така ли?
— Не, не исках да кажа това. Само се опитах да ти обясня как уча сина си да бъде дисциплиниран и честен, с твърда воля и способност да обмисля всяка своя стъпка. Никога да не приема наготово чужди твърдения и преценки. Сцената преди малко е само един пример как се старая да приуча Кълън да взема по-разумни решения. Подходът ми се основава на простата човешка логика, на моя опит, а не на случайни хрумвания или на нещо, което съм прочел в книгите за бъдещи родители.
— Предпочитам да прекратим този спор! — отсече тя.
— Чудесно! В края на краищата, не го започнах аз, нали?
Останалата част от маршрута изминахме в мълчание.
Когато пристигнахме, заварихме около тридесетина гости. Помещението беше празнично осветено, със съответната украса. Хедър веднага се впусна в оживен разговор с дамите от председателството на клуба и набързо забрави за присъствието ми. Но аз, все още раздразнен от спора ни в колата, не се опитах да й попреча да си бъбри до насита с почитателките на литературата в Грийнсбъро.
За щастие, не след дълго зърнах фигурите на Джейсън Патерсън и Адам Колби, надвесени над внушителната купа, пълна с пунш. И двамата стискаха празните си чаши в ръце с явното намерение да ги напълнят. Интересно, за кой ли път тази вечер повтаряха това свещенодействие? Джейсън пръв ме забеляза, но успя да прикрие изненадата си, като чевръсто се протегна към комплекта от свободни чаши на масата, за да ми подаде най-близката.
— Много се радвам, че поне тук не съм длъжен да се размотавам с пистолет, затъкнат в колана над пъпа ми. Много е досадно да се опира дуло на пистолет в ребрата на мъж, който е решил да се поотпусне.
— Къде си захвърлил пистолета си?
— Как къде? Досетих се, че миналата година бях пъхнал в гардероба един ластичен бандаж. Сложих си го и набутах пистолета отстрани. Сега се опира до дясната ми бедрена кост, но нали не подпира корема ми…
— Какво искаш да кажеш с това „отстрани“? — ухилих се аз.
— Ами… по-точно казано… отзад — смотолеви Джейсън.
— Най-точно обаче щеше да бъде, ако беше признал, че е залепен за задника ти.
— Както се е издокарал с тези тесни панталони, няма да му е много лесно да го извади, когато се стигне дотам — намеси се Адам и се засмя, възхитен от собственото си остроумие.
— Никак не е смешно да те цапардосат два пъти в един и същи ден. Още повече, че второто нападение можеше да бъде избегнато.
— И аз мога да помогна на Джейсън, ако той изпадне в беда, макар че не нося пистолет — засегна се Адам.
— Не искам никой да се грижи за мен — протестира Джейсън.
— А как ще се справиш, ако този твой защитник не е някъде наблизо? — ехидно подметнах аз и посочих с кимване към Адам.
— Стига, момчета! Успокойте топката — отново ни прекъсна Джейсън. — Така доникъде няма да стигнем. Нали и двамата сте загрижен за едно и също — как да опазите задника ми от нежелани посегателства. Следователно, всички сме от един отбор.
Несъмнено Джейсън бе прав, затова зарязах спора и се запътих към противоположния край на салона, за да поздравя един стар приятел и доста по-младата му приятелка.
Докато отпивах от пунша и лениво се заяждах с Адам Колби, Кълън пропълзял под леглото, с фенерче в ръка, за да вземе видеокасетата с „Отровна стръв“, която предвидливо бил измъкнал още сутринта от моя шкаф.
Кълън още не е бил изпълзял обратно изпод леглото, когато кръвта шурнала от гърлото на Джонатан Бари — един от най-добрите охранители в екипа на Макелрой, дежурен тази вечер в задния двор на къщата.
33.
Миг преди онази ръка да се плъзне покрай гърдите му и ножът да се забие в гърлото му, сержант Джонатан Бари въобще не мислеше за задълженията си по охраната на дома на семейство Ванс, защото съзнанието му беше обсебено единствено от новата му приятелка — Черил, келнерка в ресторанта на Дора във Файетвил. Но миг преди да издъхне, когато кръвта оплиска ризата му и остана там като гъсто и лепкаво петно, а краката му се подкосиха и тялото му рухна на тревата, в мозъка му внезапно изплуваха отдавна забравени спомени от детството. После всичко свърши. Като свещ, угасена от ненадеен полъх. Убиецът отново протегна ръка, но този път, за да подхване главата на свличащия се сержант, за да не се чуе шумът от падането, след което се прокрадна още по-навътре в тънещия в мрак заден двор.