Тим Уентуърд, един от най-способните служители в охранителната агенция „Мършън Секюрити“, се облегна на ствола на бряста. Въпреки строгите заповеди, въпреки елементарните повели на здравия разум, Тим засмука догарящата цигара. Цялата суматоха около очакваното нападение от неизвестни терористи никак не го безпокоеше — много отдавна, когато воюваше във Виетнам, той бе свикнал с опасностите, дебнещи от засада. „Толкова шум заради един-единствен терорист! Нека само се опита!“, повтори си Тим малко преди мига, в който една ръка изотзад обгърна устата му, за да отметне рязко главата му назад. Дъхът му мигом секна. А в следващия миг ножът се впи в левия му бъбрек, след което се завъртя първо надясно, после наляво, сетне нагоре и надолу. Наточеното като бръснач острие проряза вътрешностите му, докато опря най-близката кост. Кръвта плисна щедро и обля десницата на убиеца. Двете тела се строполиха на тревата — Уентуърд се оказа отгоре. Върхът на ножа се добра до някаква пролука между кръстните прешлени и отново заора в живото месо, просмукано от кръвта. После изскочи от раната, за да се забие още веднъж, но този път между ребрата, и да се издигне нагоре — до бясно пулсиращото сърце на жертвата. Там отново се завъртя безмилостно. Последен гърч и Тим издъхна.
Убиецът за миг се спря и се спотаи, залегнал до тялото, все още потръпващо от последните конвулсии, вкусвайки мириса на прясната кръв. Не биваше да пропуска лекомислено тези незабравими мигове. Те бяха истинска рядкост.
Но не можеше да се бави много. Трябваше да пререже телефонния кабел, а после да се справи с електромера в касетата на задната стена на къщата. През пролуката в завесите се мяркаше силуетът на възрастна жена, с очила, четяща някаква книга в креслото до прозореца откъм фасадата. Вторият човек от охраната беше в кухнята, миеше си ръцете, приведен над умивалника, който беше само на метър от прозореца.
Отникъде не долитаха други шумове — нито звук от включен телевизор, нито глъч от играещи деца. Дали не са на горния етаж, в детската стая, унесени в сън? Не беше изключено. Така че трябваше да се проверят стаите на горния етаж. Но чак след като се справи с бодигарда в кухнята.
Кой Уорингхаус още не беше приключил с миенето на ръцете си — той винаги ги миеше много старателно, без да пропуска нито един нокът — нали именно под тях се натрупваше мръсотията и невидимите микроби, разнасящи всякакви зарази. Изтърка грижливо всеки от десетте нокътя. Накрая изтръска водата от китките си и се пресегна за кърпата. Изсуши ръцете си със същото старание.
Куршумът влетя през прозореца, но го улучи в лявото слепоочие, а не в самото око, където се бе прицелил стрелецът. Траекторията му се бе отместила незначително при пробива на стъклото на прозореца. Но ефектът на практика бе същият — куршумът моментално раздроби черепа на Кой и той рухна на пода като отсечено дърво.
В рапорта си патологът от екипа по съдебна медицина не пропусна да отбележи, че ръцете на убития бяха необикновено чисти.
Етъл чу шума от счупено стъкло, както и шума от падането на нещо тежко, отекнал след част от секундата. Не беше трудно да се досети откъде е дошъл звукът. Хвърли книгата на пода и посегна към клетъчния телефон, без да губи време да търси очилата си, паднали до креслото. Но телефонът остана ням. Запокити до книгата безполезния апарат и изтича в трапезарията, за да надзърне през отворената врата към кухнята. Но нищо не успя да види — в същия миг, в който ръката й се опря на перилото на стълбата, цялата къща потъна в мрак.
Оди Ванс спеше в широкото легло в стаята на сина си Тайлър на горния етаж. Оди винаги спеше леко, а сега, на стари години, се нуждаеше от още по-малко часове за сън. Освен това страдаше от бучене в ушите — спомен от войната срещу германците в Европа — затова не изключваше вентилатора преди лягане. Монотонното бръмчене от въртенето на перката донякъде му помагаше да не чува мъчителното бръмчене в ушите си.
Но внезапно шумът от вентилатора секна — което подейства на Оди по-сигурно от звън на будилник. Той се обърна към електронния часовник на нощната масичка, но не успя да различи цифрите. „Токът е спрял“, реши старецът, надигна се и провеси крака от леглото. Потърка очи и тогава усети как тревогата пропълзя в гърдите му. През завесите се процеждаше светлина. „Защо светят уличните лампи?“, озадачи се той.