Отрезвяващо безпокойство, като хлад пропълзя в душата му. Оди Ванс веднага стана от леглото.
Най-младият представител на рода Ванс още лазеше под леглото, за да открие скритата касета с „Отровна стръв“, когато Уеб внезапно извика:
— Кълън!
— Да? — обади се той изпод леглото, докато проверяваше с фенерчето най-отдалечените ъгли.
— Чух някакъв шум.
— Какъв шум?
— Силен.
Аха, най-после! Ето я! Ръката на Кълън се добра до касетата и той се измъкна изпод леглото с тържествуваща усмивка.
— Страх ме е… — прошепна Уеб.
Кълън обърна лъча на фенерчето си към касетата.
— Не се бой. Ето, виж! Намерих касетата!
Момчето се изправи, приближи се до вратата и натисна ключа.
Светлината в детската стая изгасна — за всеки случай, ако някой от възрастните реши да надникне вътре. Не биваше да разбират, че е задигнал касетата. Но в следващия миг Кълън се сепна — под вратата не се процеждаше светлина откъм коридора. Отново натисна ключа.
Но стаята остана тъмна.
Той се приближи до прозореца и погледна към улицата. Уличните лампи светеха. Отиде до радиоапарата и натисна бутона. Нито звук.
Хм…
„Къде ли е дядо сега? Или баба?“ Реши да отиде до всекидневната и да ги повика. Но един вътрешен глас го посъветва да не прави това.
Изтекоха няколко тягостни секунди, преди да вземе решение.
— Залегни до мен, под леглото. Веднага! — прошепна Кълън.
Само три замаха с металния лост бяха достатъчни, за да откърти ключалката на задната врата. През последните две денонощия беше наблюдавал зорко кой влиза и излиза от жилището на семейство Ванс от съседната къща — временно необитаема, защото пред входа беше окачена табела „Продава се“. Затова сега за него не представляваше никакво затруднение да се ориентира в разположението на стаите в къщата на семейство Ванс. Освен това — понеже помощникът му подслушваше разговорите от телефона в къщата — нападателят знаеше, че Тайлър Ванс и неговата приятелка бяха заминали на някакво вечерно празненство, а онзи едър мъж, когото наричаха Дейв, беше повикан по спешност от един свой колега, чието име беше Търман. Следователно, в момента в къщата бяха останали само двамата мъже от охраната, хлапето на Тайлър Ванс, онзи старец, баща му, както и възрастната жена. Да, и вторият малчуган, синчето на приятелката на Тайлър Ванс, която май се казваше Патерсън.
Което означаваше, че нахлуването в къщата няма да създаде проблеми. И че ще може да изпълни задачата. С възрастната жена ще се справи без никакви усилия, но онзи дъртак… хм, той беше измамил по някакъв начин Виктор, макар че Бовил не беше вчерашен. Наистина не бе за вярване. Но какво може да стори един самотен старец, при това изнежен градски обитател, ако се изправи срещу отлично трениран терорист?
До слуха на Етъл достигна издайническото чегъртане по бравата на задната врата — сякаш някой се опитваше да напъха шперц в патрона. „Какво да правя?“, засуети се тя. Ако се втурне нагоре по стъпалата, рискува да попадне направо в ръцете на нападателя, ако той успее да достигне преди нея до площадката на горния етаж… Къде, по дяволите, беше изчезнал мъжът от екипа на господин Мършън, който осигуряваше тази вечер охраната на къщата? Нали трябваше да дежури в задния двор? Или вторият, по-младият, май че се казваше Бари… Нима бе останала съвсем сама в цялата къща! Кой тогава ще защити двете деца, които сега спяха в детската стая на горния етаж?
Тя. Само тя. Не! Не само тя. И Оди.
„Боже господи! — изхлипа Етъл. — Как ще понесе Оди още един сърдечен удар?“
Огледа се трескаво и веднага се втурна по стъпалата нагоре.
Оди измъкна своя овехтял „Смит & Уесън“, тридесет и втори калибър, от скривалището в дъното на шкафа, изпод старите си чорапи. Макар че Тайлър непрекъснато му се караше, че държи в къщата заредено оръжие, което Кълън би могъл да докопа, обстоятелствата бяха такива, че Оди не съжаляваше, че не бе послушал сина си. Дръжката сякаш залепна за дланта му, толкова беше удобна. Провери барабана. Беше пълен. Жалко, че не се бе запасил своевременно с повече муниции. Кой знае дали този пропуск нямаше да се окаже фатален.
„Ох, дяволите да ме вземат, нали съвсем наскоро преживях сърдечен удар? За кое по-напред да мисля?“