Кълън тупна на пода, прелитайки на метър от мястото, където лежеше баба му. Убиецът се втурна към него, но нищо не спечели от това, защото в мрака Оди му подложи крак и на пода се тресна още едно тяло. Пръв на крака се изправи Оди, но отново бе изтласкан настрани, после Етъл се надигна и веднага задърпа Кълън към стената. В суматохата тя се опита още веднъж да запрати лампата в лицето на нападателя, но не успя да го улучи. Убиецът вдигна пистолета си, черен, проблясващ на мъждукащата светлина от уличните лампи, допълнително удължен заради заглушителя. Пръстът му се намести пред спусъка и се чу само едно зловещо изплющяване. Но Оди успя в последния миг да протегне ръка и да отклони дулото от гърдите на Етъл. Куршумът се заби в стената, а вторият улучи полилея на тавана и наоколо се разлетяха парчета стъкло. Кълън се прокрадна зад гърба на нападателя и го сграбчи за дясната ръка. Заби ноктите си в ръката му и стрелецът гневно изкрещя: „Мамка ти!“. Третият изстрел събори вазата от масата в ъгъла до вратата. С лявата си ръка нападателят удари Кълън толкова силно, че момчето се претърколи на пода.
Убиецът изтича към кухнята, но се спря до стената и се обърна рязко, за да си поеме дъх, без да престава да държи под прицел зашеметените обитатели на къщата. На устните му плъзна самодоволна усмивка, въпреки че от ноздрата му, раздрана от ноктите на Кълън, се стичаше кръв. Насочи пистолета си към гърдите на Етъл. Кълън онемя от страх и панически се вкопчи в ръката на Етъл, крещейки като обезумял:
— Не убивай баба ми!
— За теб е следващият куршум, хлапе. Първо ще гръмнем бабчето, защото ме халоса по главата с онази проклета лампа — зловещо се ухили убиецът.
Но в следващия миг смехът му секна.
Защото нещо твърдо и много остро се притисна към черепа му, точно зад ухото. В същото това ухо заговори познат глас, мек, дори мелодичен:
— Не, Луго. Не хлапето е следващата жертва, а самият ти.
Убиецът се вцепени. Мислеше само как да извърти главата си, за да изчезне проклетият допир на острието от закалена стомана.
— Помниш ли, че те предупредих, още когато бяхме в Лисабон — продължи зловещият глас, — че никога не бива да си пъхаш носа в поръчка, която вече съм поела. Тогава ти ми се закле, че разбираш какво се иска от теб, че точно така ще бъде занапред. Очевидно тогава не си ме разбрал добре.
— Хей, почакай! Спри! Хектор ми рече, че ти и Виктор сте оплескали всичко. Каза, че и двамата сте мъртви.
— Аз не умирам така лесно, Луго. Моята работа е да изпращам другите на небето.
— Хайде, скъпа… Помниш ли как добре работехме ние двамата, ти и аз…
— Май не беше чак толкова добре.
— Моля те!
— За бога, стига си циврил. Напомняш ми за най-жалките ми жертви.
Заостреният алпийски пикел в ръцете й се превърна в страхотно оръжие — за части от секундата раздра кожата на жертвата, разкъса мускулите и тъканите му. В следващия миг Луго лежеше безжизнен на пода.
Хармъни Кехил се обърна и огледа скупчените изплашени обитатели на къщата.
Никой не смееше да помръдне.
— Хей, хлапе — извика тя.
— Не го докосвай! — изсумтя Етъл и застана пред Кълън.
— Искам да си поговоря с него, а не с теб. Хей, хлапе — повтори Хармъни.
Кълън направи крачка напред и застина, целият настръхнал. Обаче не отклони поглед от жената, макар че беше уплашен до смърт.
Тя му се усмихна. Мрачна и сурова, вещаеща скорошна гибел бе тази усмивка, но в зениците й се долавяха насмешливи искрици.
— Помниш ли какъв номер ми извъртя там, в училището?
Кълън кимна, неспособен да произнесе дори и звук. Гърлото му беше пресъхнало. Гърдите му се повдигаха и отпускаха учестено.
— Хубав номер беше — промърмори Хармъни Кехил.
Недоумяващото момче примигна, смутено от неочакваната похвала, все още вцепенено от ужас.
— Моля те… поне детето пожали — прошепна Етъл.
Хармъни Кехил тръсна глава, за да прогони спомена.
— Не убивам деца, бабче.
— Тогава какво…
— От мен се иска само да го взема със себе си. Като примамка. Защото на Хектор не му трябва хлапето, а баща му. И този дъртак. — Тя посочи към Оди. — Между впрочем, как успя да обезвредиш Виктор?
Но Оди не й отвърна. Гърдите му пламтяха от възмущение.
Хармъни разбра, че няма да бъде удостоена с отговор и сухо кимна:
— Всъщност, вече няма значение. Хей, хлапе?
— Да, госпожо.