Естествено, лошите момчета нямаше как да узнаят дали още не се спотайвам зад насипа, или съм пропълзял — по-незабележим и от пустинна лисица — до спасителните борове. Необходимо беше да претърсят горичката, за да ме открият. Но ако изберат този вариант, щяха да се изложат на напълно реалната опасност сами да намерят смъртта си — откъм север имаше гола поляна, която те не можеха да прекосят незабелязано. Освен ако някой от тях не умееше да пълзи като гущер сред ниската трева. Всеки, който би поел този безумен риск, щеше да попадне под мерника ми още преди да се е доближил на двеста метра от мен. Така че ми оставаше само да се оглеждам зорко. Надявах се, че и противникът се задоволява в момента със същото.
Защото не само аз ги дебнех.
Според плана, Дейв би трябвало да е залегнал някъде на север от мен.
Може би заради това никой от тримата преследвачи не смееше да прекоси откритата зона пред дългия насип — ако изобщо си мислеха, че съм залегнал зад него. Смелчагата, който би дръзнал да атакува насипа, трябваше да прекоси зоната за паркиране и после да пробяга още петдесетина метра до основата на насипа.
Което обаче можеше да му излезе прекалено скъпо. Следователно, ако онези юначаги притежаваха поне капка разум, нямаше да рискуват с толкова необмислен ход.
Но за да ме атакуват откъм северната страна на моето укритие, трябваше да изминат повече от километър и половина, за да заобиколят откритите площи и съседното пасище, покриващо целия терен чак до металната порта. Само откъм южната посока имаше по-високи дървета, с по-дебели стволове, осигуряващи прикритие. Оставаше и боровата горичка на запад. Това бяха основанията, поради които преценявах сегашната си позиция като много добре защитена. Само че трябваше да дебна, за да не ме изненадат откъм южната посока. Или откъм западната. С което именно си запълвах времето.
Оставаше последното, най-вероятното направление, от което онези можеха да се прокраднат към моята позиция — обход откъм тила, в дълбочина от юг-югоизток, последван от евентуални прибежки към храсталака на запад от горичката, а после — прекосяване на стометровата зона до насипа, залягане в западния му край, завой на изток към камарите нарязани дърва и обръщане на североизток, за да ме изненадат в гръб. Но при едно условие — ако аз още лежа там, глупаво взиращ се само напред, без да ми хрумне поне веднъж да се озърна назад. За да се застраховам срещу неприятни изненади откъм тила, аз на всеки две минути завъртах глава и проверявах пустия участък зад мен. Мощният бинокъл нямаше да пропусне, ако някой пълзеше в този миг там, в тревата на тридесет метра зад мен. Но засега там нямаше никакви признаци на живот.
С изключение на катеричката. Само от мисълта за нея и за орехите и лешниците, които тя криеше в хралупата си, стомахът ми болезнено се сви от глад.
Предпазливо размърдах крака, за да събудя кръвообращението в изтръпналите си глезени, след което отново се заех с оглеждането на боровата гора през бинокъла. Търсех признаци на някакво движение. Една едра тъмносиня сойка прелетя над зоната за оглед и се приземи върху поваления кедър. После долових неясно шумолене и моментално завъртях бинокъла надясно… Оказа се безобидна полска мишка, също търсеща нещо за препитание.
Макар че в никакъв случай денят не беше от горещите, аз вече бях потен. При припряното спускане по склона на насипа по ризата ми се бяха забили десетки борови иглички — някои дори се бяха изхитрили да се вмъкнат под яката, въпреки кърпата, пристегната около врата ми — и сега ме сърбеше кожата от врата до кръста. Стиснах зъби, за да устоя на все по-силното желание да се съблека и да започна да се чеша с настървение. Но не можех да рискувам да помръдна дори за секунда — това веднага би ме превърнало в мишена за убийците, които се криеха някъде наблизо.
Отново чух шумоленето на мишката и насочих бинокъла към нея. Но тя сякаш бе потънала вдън земя. Нима нещо я бе подплашило? Веднага обърнах окулярите към падналия кедър. Слава богу, сойката още беше там. Успокоих дишането си и внимателно обходих с бинокъла очертанията на дърветата, за да открия нещо, което да ме усъмни. Нещо неестествено или нещо, което преди малко не е било там. За миг вниманието ми привлече един скосен дънер, прекалено обрасъл със саморасляци. Нервите ми отново се опънаха като струни.