Или не беше?
Ако беше сама, това означаваше, че се е наранила и този факт само би я накарал да се усмихне, ако не се намираше в такова окаяно състояние.
Претърси мрака, но видя единствено безформени сенки. Камъни и скали? Храсти? Или папрати и дървета?
Опита да се изправи. Коленете й се огънаха. Отново се отпусна долу, като внимаваше да омекоти падането със здравата си ръка. Чувстваше се натъртена навсякъде и всичко я болеше.
Отново опита да се изправи и този път успя, макар че за миг се олюля като пияна. Но накъде да тръгне? Нямаше представа.
Направи няколко колебливи крачки, протегнала напред като слепец лявата си ръка. Не искаше да се подхлъзне върху влажните камъни или да се препъне в корен на дърво, или пък някоя клонка да я плесне в лицето.
Чу тих плясък и усети как обувката на десния й крак се пълни с вода. Дръпна се, обърна се и тръгна в противоположната посока. Постепенно, докато си намираше път пипнешком, започна да различава определени форми. Пред нея надвисна сянка: склон. Погледна го със съмнение, но след това започна да се катери. Умът й беше като напълнен с памук, сякаш продължаваше да сънува. Може би сънуваше. Може би това не беше реално. Може би беше уловена от последните пипала на съня.
Не, реши тя: това наистина се случваше. Намираше се навън посред нощ, на някакво място, забравена от бог и от всички. Но как можеше да е толкова сигурна в това? Как можеше да е сигурна в каквото и да е?
Продължи да се катери както можеше. Къпините наоколо я шибаха и бодяха лицето й. Избута ги настрани и вдигна очи към черното небе.
Там има нещо.
Замръзна. Споменът за нещо ужасно проблесна в главата й. Но след това отмина и тя не можа да си припомни нищо.
Продължи да се катери и накрая стигна до върха на склона. Опипа наоколо, докосвайки остри борови иглички, листа, пясък и гладки камъчета. Почувства се дребна, незначителна. Пулсирането в дясната ръка ставаше все по-лошо, и сякаш всяка фибра в тялото я болеше.
Наблизо чу шумолене на листа. Обърна се нататък и сърцето й отиде в гърлото. Какво очакваше? Не знаеше, но каквото и да беше, тя бе убедена, че то е причината за всичко, което я бе сполетяло.
Нищо не се случи. Шумоленето на листата замря. Трябва да е било подухване на вятъра, помисли си тя, или дребно животинче. На няколко метра отпред забеляза редица дървета.
Опипа джобовете на якето си. Празни. После опита в джобовете на дънките. В левия имаше нещо студено, метално. Ключове, на това го оприличи. Ключове за какво?
Къде да отиде сега? Доколкото знаеше, гората можеше да се простира с километри. Но всичко по реда си. Какво има зад тази редица дървета?
Застави се да се изправи отново и да тръгне да върви. Почти веднага стъпи в редица къпини, които започнаха да дърпат и да късат дрехите и ръцете й. Отстъпи назад и опита в друга посока. Под краката й изпукаха клонки и изшумоляха листа.
Спъна се. Кой знае как левият й крак беше настъпил петата на десния. Изгуби равновесие и политна да падне, отчаяно търсейки да се залови за нещо. Уби падането с ръце и болката отново я прониза. Сгърчи се, разтри пострадалата си ръка с лявата и почака жестоката болка да утихне.
Когато премина, тя отново се изправи и тръгна несигурно. Запита се колко далече може да стигне, преди да падне и да не успее повече да стане? Тялото й настояваше за почивка, а умът й за отговори, но не можеше да им даде нито едно от двете. Всяка секунда искаше да се откаже, да сложи край на това. Но някак си събираше сила да направи следващата крачка. Гърлото й беше пресъхнало. Имаше нужда от вода.
Странният свят наоколо отново се промени. Реалността, сред която се събуди, избледня. Вече не се питаше коя е, какво се бе случило с нея или защо беше тук. Остана й само загадъчното чувство, че умът й е откъснат от тялото. По някакъв начин тялото и крайниците й вече не бяха част от нея. Тя плуваше в нощта като призрак. На моменти се удряше в дървета и не го усещаше, и дори дясната ръка не я болеше. Вървеше залитайки, дръзвайки да влезе още по-надълбоко в един свят, където съществуваха само гора и мрак.
Понякога спираше и наостряше уши да чуе някой издайнически шум. После се люшваше отново напред, а леденият вятър ставаше още по-студен. Събираше длани и духаше върху пръстите си. Нямаше полза, от това не й ставаше по-топло, но продължаваше да го прави. И не спираше да се движи, да слага единия крак пред другия, докато накрая бурята, бушуваща в главата й, я накара да се люшне и да политне.