Рейчъл беше сънувала кошмари, в които майка й и баща й умираха. Понякога те бяха така живи, че почти се разплакваше от облекчение, когато се събуждаше и разбираше, че е било само сън. Защо не можеше и това да е сън?
Може би беше.
Трябва да я намеря.
Мисълта отново се върна при нея, заедно с притискащото усещане, че скоро ще остане с празни ръце, че не й остава време.
— Когато говорихме за последно, в понеделник… — тя прехапа долната си устна. — Тогава имах ли памет?
— Да, Рейчъл. Все още помнеше всичко.
— Казах ли нещо за това, което се готвя да правя?
— Не. Говорихме главно за погребението, не за твоите планове.
— Ето ги — каза Елън, която се върна в дневната с двата ключа.
— Може ли да ги видя? — помоли Рейчъл.
Когато Елън й подаде ключовете, в същия миг знаеше закъде е сребристият ключ.
— Къщата на леля ми — каза убедено.
— Дала ти го е в понеделник — обясни Джон. — Каза ми го, когато говорих с нея по телефона. А другият?
— Обзалагам се, че е за хотела.
— Трябва да си го взела с тебе случайно — предположи Джон.
— Изглежда е така.
— И нямаше нищо друго у тебе? Какво ще кажеш за ключовете за колата? Или за твоя апартамент?
— Не са у мен — отговори тя.
Пийна малко уиски и това помогна да се успокои, но също така направи света по-замъглен. Джон виждаше, че е изтощена.
— Мисля, че сега трябва да вървим — рече накрая той. — Ще те заведа в Ардроу Хаус и ще те сложа да си легнеш.
Този път тя не възрази. Той се изправи и се обърна към Елън и Стивън.
— Значи тръгвате? — попита Елън.
— Да — отвърна Джон. — Изглежда най-разумно. Ще я оставя да поспи и ще видим какво ще стане.
— Мъдро решение — одобри Стивън.
Рейчъл успя да се усмихне.
— Ако не беше ти, още щях да скитам там.
— Всичко е наред — Стивън махна с ръка на благодарностите й. — Но поддържайте връзка с нас. Нека да знаем как се справяш.
— Обещавам — каза Рейчъл. — Вие двамата сте толкова мили хора. Никога няма да ви забравя.
Целуна Стивън и Елън за сбогом, а после излязоха отвън до колата на Джон. Той отвори вратата на пасата, тя седна и потеглиха.
Единственото нещо, което знаем, е, че си прекарала миналата нощ в гората…
Това беше факт. Всичко останало изглеждаше сюрреалистично.
Горските хълмове и ливади се простираха от двете им страни, както са били там вечно; вчера и предишния ден, във времената на келтите и милиони години преди това. Шотландската природа беше вечна.
Но нейното съществувание се беше разклатило. Тя беше ли съществувала вчера?
Струваше й се, че животът й започва днес, че всичко преди днес е било кошмар. Понякога е невъзможно да различим реалността от сънищата.
14
Джонатан познаваше Рейчъл от времето, когато двамата работеха заедно в Ландън Поуст. Когато напусна армията на двайсет и седем, прекара три години работейки за вестника и накрая стигна до поста главен редактор на отдел Вътрешни новини.
Когато навърши трийсет, реши да започне самостоятелен бизнес. Основа агенция за разработка на текстове и създаване на уебсайтове — нещо, което винаги бе искал да прави. Баща му, оксиженист в Стоманолеярна Флин, беше силно против начинанието му като предприемач. Майка му беше на същото мнение. Да си самонает бе изпълнено с рискове, говореха те. Той имаше добра кариера във вестника, настояваше баща му. Защо да я изхвърля на вятъра? Но Джонатан беше непреклонен. Щеше да започне свой собствен бизнес, край на дискусията.
Първият му голям клиент беше Ландън Поуст — клиент, който продължаваше да е негов. През 2008-ма, първата година, бе работил вкъщи. През 2009-та беше взел под наем цял етаж от Уелс Билдинг, офис-комплекс близо до центъра на Челмсфорд, който делеше с консултантска фирма и адвокатска кантора. В неговия офис имаше работно пространство за трима служители. С нарастване на обема на работа знаеше, че ще се нуждае от помощници. Първият човек, за когото се сети, беше Рейчъл Сондърс; негова бивша колежка от Поуст.
Две години преди това, в късния следобед на един необичайно горещ летен ден, беше минала край бюрото му за първи път. Погледът му падна върху нея, защото тя бе така изумително привлекателна. Лице със загар, дълга, гарвановочерна коса, стегнато, гъвкаво тяло — мечтата на всеки нормален мъж за желаната жена. Беше я определил като малко над двайсет, до двайсет и пет.