Тъмнина, нищо, освен чернилка и нейното собствено дишане, единственото нещо, което чува. Не е сама; при нея има нещо. Не може да го види, скрито е в мрака, но то е там и я наблюдава. Трябва да избяга, но не може, не може да се махне. Дишането й зачестява, зад стиснатите й зъби се надига вик. После чува нещо като ръмжене. Ниско и заплашително. Все още не вижда нищо, но после то се връща: гъргорещото громолене, така близко…
Рейчъл изпищя и се изправи в леглото. Беше окъпана в пот и за миг нямаше представа къде се намира. Все още беше тъмно. После си спомни. Ардроу Хаус.
Джонатан спеше спокойно до нея. Не се събуди. Тя огледа стаята и очите й се спряха на прозореца, зад който стоеше мрака на нощта.
Плъзна се изпод завивката и стана. През главата й премина пронизваща болка. Отпусна се на края на леглото. Притисна ръка към слепоочието си и се опита да си припомни кошмара. Спомни си мастилена тъмнина и … при мен имаше нещо.
Кой беше? Какво беше? Нямаше представа, но определено го чу да ръмжи.
В истинския живот, не просто в този кошмар.
Някакво животно.
Какво се беше случило с нея, преди да дойде в съзнание в гората?
Пое дълбоко дъх, за да се успокои. После стана пак и тръгна към вратата на спалнята. Олюля се и се хвана за един стол, точно навреме. Отново започна да диша дълбоко, борейки се с вълната на прилошаването. Стигна до вратата и тъкмо щеше да я отвори, когато разбра в пристъп на ужас, че се страхува. Заповяда си да го направи и вратата се открехна. Надникна в коридора. Там нямаше нищо.
Рейчъл пристъпи напред към кухнята. Влезе в нея, светна и седна на кухненската маса; умът й се бореше с тъгата, нещастието и страха.
Огледа се наоколо. Всичко изглеждаше нормално. Кухненският плот. Шкафчетата. Тенджерите и тиганите. И кухненският прозорец. Погледна през прозореца. Стори й се, че вижда някой или нещо навън, което я гледаше, и по тялото й премина тръпка от ужас.
Каквото и да бе преживяла на хълмовете край Уайтмонт, то е било ужасно. Все още не можеше да сглоби пъзела, но чувството на страх растеше в нея като злокачествен тумор.
Там не е била сама.
През нощта нещо се спусна върху мене отгоре.
Рейчъл затвори очи. В ума си изведнъж видя Джени Дугал. Тя се намираше на някакво тъмно място, което Рейчъл не познаваше. Джени протегна ръка. В очите й имаше страх, устата й се отвори.
На Рейчъл й се стори, че казва: Ела да ме спасиш.
15
— Рейчъл?
Гласът на Джонатан нахлу в съня й и тя се събуди. Повдигна глава от ръцете си и примигна. Най-напред не разбра защо спеше на кухненската маса, но после си спомни.
— Джонатан — каза тя. Изправи гръб и остра болка я захапа в раменете.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Събудих се през нощта.
Той седна срещу нея.
— И дойде тук и седна на масата?
Ярка дневна светлина нахлу през източния прозорец. Погледна навън, но там нямаше нищо. Може би онова, което бе видяла през нощта, е било илюзия, помисли си тя. Но кошмарът й определено не беше илюзия.
— Как се чувстваш? — попита Джонатан.
— Била съм и по-добре.
Тя се изправи. Протегна се и бавно тръгна към прозореца. Ниска мъгла се стелеше над пасището. За миг се загледа в нея, а после се обърна.
— Ходих някъде — каза тя тихо.
Джон се намръщи.
Пръстите на Рейчъл минаха по дългата й гарвановочерна коса.
— Спомних си още нещо.
— Кажи ми.
— Помня, че там, където се намирах, беше черно като в гроб — започна тя с глас, който сякаш идваше отдалече. — Не можех да изляза, а при мене имаше още нещо. Нещо, което ръмжеше, нещо, което звучеше като… — тя потърси точното сравнение, — … като бясно куче.
Но не беше куче, беше…
Един образ изплува, но после изчезна. Каквото и да беше, споменът за него направи тръпки да полазят по гърба й. Джон сложи ръце върху раменете й.
Дали не беше нещо демонично?
Не знаеше какво да каже по-нататък. Може би цялото нещо е някакво безумие. Би искала да повярва в него, но може би безумието беше, че е истина.
Джон я гледаше зяпнал и се опитваше да открие някакъв смисъл във всичко това.