— Това е — изрече тя дрезгаво. — Толкова си спомням. Мисля, че това съм преживяла в дните, когато изчезнах.
Джон внимателно подбра думите си:
— Добре, хубаво. Била си на тъмно. Как успя да избягаш оттам?
Тя помисли и повдигна рамене.
— Не знам.
Джон погледна покрай нея към ливадата и мъглата.
— Джени… — изведнъж прошепна Рейчъл, повече на себе си, отколкото на Джон. — Божичко, Джени е някъде там и е жива. Има нужда от мен. Трябва да отида при нея.
Джон въздъхна.
— Рейчъл, казах ти: била е намерена. Не в хълмовете край Уайтмонт, където си била ти, а на двеста и петдесет километра във Форт Уилям, на западния бряг.
Рейчъл обърна очи настрани. В основни линии той й казваше, че преживява труден момент и че трябва да си изясни някои неща. Но си оставаше факт, че както и да пренареждаше нещата, Джени наистина беше мъртва.
Не, не е…
— Джон — погледна го тя, — казала ли съм нещо за това, че Джени все още е жива, преди да изчезна?
— Не. Единствено каза, че има неща, които трябва да свършиш и за които да помислиш. И че няма да намериш покой, докато не го направиш. Вече ти го казах.
Рейчъл бавно кимна.
— И си сигурен, че не бях малко по-конкретна?
— Не пред мен. Възможно ли е да си го обсъждала с някой друг?
— С кого…? — започна тя, но после си спомни нещо. — Джени е единствената, на която винаги се доверявах. Между нас нямаше тайни.
Джон масажираше с пръсти главата си.
— За какво се отнасяха последните ви разговори по телефона? Имам предвид онези, които си спомняш.
Рейчъл седна на перваза на прозореца.
— Не помня. Наистина не помня.
— Хайде. Трябва да си спомниш нещо.
Тя стана и бързо потри бузата си с ръка.
— Звучиш така, сякаш гърлото ти е пресъхнало. Искаш ли да ти приготвя малко чай?
— Не, ти седни. Аз ще го направя.
Той напълни чайника и включи печката. Рейчъл си блъскаше ума, докато чакаха водата да заври. Разбира се, трябва да е говорила с Джени през последните няколко седмици. Често говореха по телефона. Но за какво? Припомни си няколко глупави разговора, но нищо специално. После през главата й премина мисъл, която, боеше се, Джон вероятно би намерил за нелепа.
— Мога ли да използвам телефона ти за момент? — помоли тя.
— Защо?
— Искам да опитам нещо.
Той й подаде своя Блекбъри. Номерът, който набра, беше от онези, които знаеше наизуст. Все още й бе странно, че помнеше с кристална яснота неща, случили се преди повече от няколко седмици, но не можеше да си спомни нищо за онова, което се е случило само преди няколко дни. Пръстите й се раздвижиха по екрана, докато набираше мобилния на Джени, който тя винаги носеше със себе си. Чувствала се като гола без него, често казваше тя.
Какво очакваше? Някой да отговори? Изглеждаше така естествено да се обади на приятелката си, да чуе гласа на Джени. Силният, жив, забързан глас, сякаш животът й беше постоянна надпревара с увеселително влакче — какъвто беше през повечето време. И тя наистина чу този глас. Като записано съобщение на гласовата поща.
Хей! Вие се свързахте с Джени. Оставете съобщение и аз ще отговоря на обаждането ви!
Рейчъл не остави съобщение. Вместо това подаде обратно телефона на Джон. Чувстваше, че няма нужда да обяснява на кого се беше обадила, и той не попита. В очите му прочете разочарование, че тя продължава да отказва да приеме реалността. Или може би беше сърдит на нейната упоритост.
Водата завря. Джон наля чай в две чаши.
Докато пиеше чая си, той повтори последния си въпрос:
— Рейчъл, последния път, когато се обади на Джени, за какво си говорихте?
— Обичайните неща — отвърна тя. — Мъже, мода, работа. Женски работи. — Изведнъж се сети за нещо: — О, да, говорихме за Лестър.
— Лестър Къминг? Мислех, че е приключила с него. Тя защо повдигна темата?
— Ами, те продължаваха да си говорят от време на време, след като тя се премести в новия си апартамент, а той живееше в Глазгоу. Бяха престанали да се карат.
Джон помисли малко.
— Чух, че е бил на погребението й.
— Какво? — извика смаяно Рейчъл. — Как ти хрумна това?
— Самата ти ми го каза в понеделник вечерта след погребението.
— Казала съм ти го аз?