Рухна, неспособна да продължава повече. Запълзя на ръце и колене към дънера на най-близкото дърво. Подпря се на него и обгърна коленете си с ръце, опитвайки се да стане колкото може по-малка.
2
На 24 юни, четвъртък, Джонатан Лаудър се събуди от неспокойния си сън. Беше почти пет сутринта и навън все още бе тъмно. През двете години, които бе прекарал в британската армия, това беше нормалното време за започване на деня, и то никога не го дразнеше. Обичаше да се събужда и да става преди изгрева на слънцето. Това беше неговото време от деня.
Но тази сутрин Джон не се чувстваше както обикновено, и не просто защото не му достигаше сън. Отметна одеялото, стана от леглото и затътри крака към банята. Погледна се в огледалото и видя мъж на повече от трийсет, с късо подстригана черна коса и тъмни сенки под очите.
Свали боксерките и прекрачи в душкабината. След като взе душ и се изтри с хавлията, избра удобни дрехи — чифт дънки, бяла тениска и риза на карета. И вече беше готов. Беше опаковал сака си от предишната вечер. Разполагаше с цялото време на света. Остана единствено да позвъни на Джефри Коумс, неговия колега, но не можеше да го направи преди осем часа, когато офисът започваше работа.
Джонатан реши да си направи закуска. Ако денят се окажеше толкова дълъг, колкото се страхуваше, че ще бъде, обилната закуска щеше да е най-доброто начало. Тази практика му бе набита в главата от времето, прослужено в армията преди повече от десет години, и не я беше забравил.
В кухнята на малката къщичка в Челмсфорд, Англия, той включи печката, сложи тигана върху горелката, загреба с лъжица малко масло, пусна го в него и счупи две яйца. Разбра колко е гладен, когато яйцата зацвърчаха и ароматът им изпълни кухнята. Кога за последно беше хапвал нещо? Не си спомняше, но бе минало известно време оттогава.
Времето се влачеше мъчително бавно. В шест и трийсет реши, че е чакал достатъчно дълго и трябва да тръгва. Щеше да се наложи да чака много на летището, но не му пукаше. Поне щеше да е на летището.
Джонатан облече кафявия летен пуловер, вдигна сака и затвори вратата зад гърба си. Седна в тъмносинята мазда и пое по мокрите пътища към Хийтроу. Полетът му беше след четири часа, но въпреки това натискаше до долу педала на газта. Колкото повече наближаваше летището, толкова повече се задълбочаваше чувството му на страх и объркване.
Спря на един от паркингите и взе автобус от редовната линия до терминала. Когато пристигна там, беше седем и четирийсет, прекалено рано, за да звъни в офиса. Джон набра друг номер на клетъчния си телефон. Както очакваше, незабавно бе препратен към гласова поща, която беше слушал до призляване през последните няколко дни.
Джонатан затвори.
След това се обади в офиса, надявайки се, че Джефри беше отишъл по-рано. Беше осем без пет. При първия опит не получи отговор. Когато опита три минути по-късно, неговият колега вдигна телефона.
— Компания Райт Тинг, Джефри на телефона.
— Добро утро, Джеф, аз съм, Джон.
— Джон! Тъкмо влизам. Още не съм си съблякъл палтото.
— Така си и знаех. Аз подраних. Слушай, само исках да ти кажа, че няколко дни няма да идвам. Възникнаха едни неща.
— Какви неща?
— Дълга история. Ще ти разкажа по-късно. Ако ти трябвам, звъни ми на мобилния.
— Случва ли се нещо специално, за което трябва да знам? — попита Джефри.
— Не точно. Или всъщност…
Въпреки мъчителните тревоги, този бизнес означаваше много за него и не му се искаше да размотава клиентите си само защото на него му бяха необходими няколко дни отсъствие.
— Онзи проект за новата кампания на Фостърс трябва да е готов днес. Жак разчита на него, пък и вече ми отпусна една допълнителна седмица. Ти работи по него заедно с мен. Можеш ли да се заемеш?
Джон прехапа пръст. Бизнесът му зависеше от доволните клиенти, а клиентите бяха доволни само от навременни доставки и качествено обслужване, Фостърс бяха едра риба и трябваше да остане на борда. През последните няколко дни обаче не бе в състояние да се фокусира върху работата си така, както трябваше. Не му се искаше да се обажда на Жак Пърслоу и да моли за още време. Този човек не се славеше с търпение и Джон не се съмняваше ни най-малко, че може да реши да напусне кораба и да се обърне към друга агенция.