— Е, мога да си представя, че е същата. Кой друг е присъствал там?
Джон се почеса по главата.
— Ами, Лестър, разбира се. Крис. Тони. Карла. Уилям…
— Кой Уилям?
— Уилям Нейбигинг.
— Разбира се, онова конте.
Никога не беше харесвала Уилям Нейбигинг. Беше най-докачливият човек, когото познаваше. И най-малкото нещо, което му кажеш, можеше да го накара да подскочи. Рейчъл рядко се караше с хората, но понякога той можеше да накара кръвта й да кипне, когато се бе почувствал „оскърбен“ от нещо, което беше казала или направила.
— Аз говорила ли съм с Уил?
Джонатан сви рамене в отговор.
— Бени е бил там…
— Дебелия Бен Макгрегър?
— И Ед Лайънс от Странноприемница Стронмиър. Джени прекарала там нощта, преди да тръгне да изкачва планината.
— Винаги го е правила. Ед я приемаше да нощува в хотела му безплатно. Бяха добри приятели. Винаги съм си мислила, че Ед изпитва нещо към Джени.
— Може би. Във всеки случай, вероятно той е последният човек, който я е видял жива.
Тя смръщи лице; всичко беше толкова сложно.
— Доколкото знаеш, случило ли се е нещо по време на службата, което може да подскаже какво е станало после с мен? Казах ли ти да съм обсъждала нещо с тези хора?
— Не.
За известно време той не каза нищо; нито тя.
Щом пристигнаха в дома на семейство Маккензи, Стивън и Елън обсипаха Рейчъл с въпроси. Тя се престори на весела и им каза, че се чувства по-добре. Не, все още не си спомня много неща, но нали затова е тук — за да мине обратно по стъпките си и да се опита да си спомни.
След като изпиха по чаша чай — по настояване на Елън — тримата седнаха в пасата на Джон. Рейчъл седна на задната седалка, а Стивън беше отпред до Джон, за да му дава указания. Джон намали скоростта там, където Стивън му каза, и спряха отстрани край пътя.
Стивън погледна към нея.
— Това е мястото, Рейчъл, помниш ли го?
— Така мисля. От коя посока бях дошла?
— Предполагам откъм Кътбърт — отговори Стивън.
— Кътбърт ли?
— Луксозен жилищен квартал, хей там, зад завоя.
— Покажи ми го.
Стивън посочи напред:
— Тръгни по пътя нататък, Джон.
От лявата им страна имаше сравнително тясна ивица асфалт. Рейчъл видя дупките по повърхността й и веднага позна пътя. Джон зави рязко по нея.
— Да — каза предпазливо тя. — Спомням си, че вървях оттук.
Стивън посочи с палеца си назад:
— А после спря насред магистралата ей там.
— За мое щастие спирачките ти са били в ред.
Малкият път свърши в самия край на гора от яки борове, сред които имаше пръснати тук-там къщи от тухла и дърво. Спомни си, че ги беше видяла предишния ден.
— Спри колата, Джон — обяви Стивън. — По-нататък ще трябва да вървим пеша.
Джон паркира и всички слязоха. Рейчъл вдиша опияняващия аромат на гората.
— А сега, Рейчъл? Откъде дойде? — попита Джон.
— Чакай да помисля.
Тръгна да върви покрай къщите към един край, в който преобладаваше великолепната зеленина на ливадите по хълмовете. Какво беше правила тук? И какво общо имаше между присъствието й на това място и Джени, за която казваха, че е била на западния бряг?
— Помогни ми малко — обърна се тя към Стивън. — Ясно си спомням, че чух течаща вода в поток или нещо такова. Знаеш ли тук някъде да има ручей или река?
— Да, знам една рекичка — отговори Стивън. — Дори има малък водопад. Вървете след мен.
Той ги поведе и всички тръгнаха към поляните в подножието на хълма; склоновете и върховете бяха покрити с гъсти дървета и храсти. От другата страна на малко дървено мостче започваше туристическа пътека.
Не си спомни да е минавала предишния ден по моста.
След около четиристотин метра пътеката се стесни. Минаха покрай бълбукащите води на един поток, който течеше от хълма надолу.
Стивън спря.