— Аз съм голямо момиче, Стивън. Всичко ще е наред.
— И имаш Джонатан.
— И имам Джонатан. Той ще се погрижи да не скачам, преди да съм погледнала.
В колата, на път от Уайтмонт до Гленвил, след като оставиха Стивън, Джон позвъни на Елизабет. Попита я дали ще е удобно, ако дойдат веднага.
— Добре — чу го Рейчъл да казва. — На път сме… Да, с колата сме. Разбира се, с удоволствие ще останем за обяд. Благодаря, Елизабет.
Тъкмо се канеше да затвори, когато Елизабет очевидно добави нещо за последно:
— Знам, че казах същото и вчера, но този път ти обещавам, идваме. Ще се видим след малко.
Напъха мобилния в джоба си.
— Какво ще й кажем за тебе?
— За мен ли?
— Не съм й обяснявал, че беше изчезнала за два дни.
Тя се усмихна уморено.
— Леля ми е мила жена, но ако научи какво ми се е случило, направо ще пощурее.
— Но искаш да я накараш да говори. Това означава, че трябва да й окажем доверие.
— Може би — въздъхна тя. — Нека да видим как ще се развият нещата.
По пътя към къщата на леля Елизабет Рейчъл не можеше да се отърве от странното усещане, че макар да бяха оставили хълмовете край Уайтмонт зад гърба си, онези очи, които въображението й бе видяло сред листата, продължаваха да я следят.
17
Когато Джон влезе в Гленвил, Рейчъл си припомни познатите сиви гранитни къщи и се замисли за миналите дни. Тогава тук живееха по-малко хора, днес улиците бяха по-оживени. Гленвил беше мястото на нейното детство, противоположност на Париж, където бе родена и отгледана нейната майка и където Рейчъл с родителите си ходеше на гости при роднини поне веднъж годишно. Рейчъл имаше усет за езици и говореше френски почти гладко, но Париж никога не й бе допадал особено.
В Гленвил бе познавала всички. Джени Дугал беше само на осем години, когато родителите й се преместиха от Абърдийн в Гленвил. Рейчъл беше една година по-малка от Джени и скоро двете станаха големи приятелки. Не след дълго правеха всичко заедно, макар че винаги Джени беше тази, която решаваше какво ще правят. Тя се налагаше още оттогава.
Подминаха една изоставена къща на улица Адросан. Прозорците бяха обковани с дъски, а там, където някога е било малка градинка, растяха бурени. Докато Джон минаваше покрай нея, без да се замисли, Рейчъл държа очите си залепени за нея колкото беше възможно, мислейки за жената, която някога бе живяла там.
Госпожа Уайт имаше кръгове под очите като торбички с пясък, както смешно ги наричаше Джени. От време на време Рейчъл се бе сблъсквала с госпожа Уайт в хранителния магазин на ъгъла на улица Адросан, откъдето си купуваше червено Джони Уокър. Сандра Моа, продавачката, знаеше точно какво обича да пие Бевърли Уайт и се радваше на компанията й. Леля Елизабет обаче мразеше Бевърли. Неведнъж бе съветвала Рейчъл да не разговаря с нея или със съпруга й Дик, когото Елизабет намираше за още по-лош. Рейчъл винаги слушаше леля си, но когато един ден видя Бевърли да плеви малката си градинка, тя все пак се приближи до нея. Бевърли я попита как вървят нещата и изглеждаше истински заинтересувана. След това не мина много време и Рейчъл започна да говори с Бевърли по-редовно и да й помага в градинката.
Когато един ден госпожа Уайт й предложи лимонада, Рейчъл за първи път видя как изглежда отвътре къщата на Бевърли и нейния съпруг. След като сервира на Рейчъл чаша лимонада, госпожа Уайт смяташе да сипе за себе си чаша скоч; но като хвърли поглед към Рейчъл, реши да не го прави.
— Днес няма да пия, не мисля — рече тя и си наля също лимонада.
Тя и Бевърли Уайт станаха приятелки и Рейчъл никога не я видя да изпива и капка уиски. Може би Бевърли грабваше бутилката веднага щом Рейчъл излизаше през вратата, но никога не го правеше, когато Рейчъл идваше на гости, което се случваше често.
После един ден, няколко години по-късно, научи, че Бевърли е приета в болница. Рейчъл придружаваше Дик толкова често, колкото й се отдаваше случай, за да види приятелката си. Бевърли беше сериозно болна, имаше тумор в мозъка и здравето й бързо се влошаваше. Единственият човек, който омаловажаваше нещата и казваше, че тя скоро ще се прибере вкъщи, беше самата Бевърли.
Обаче след това всичко тръгна надолу с шеметна скорост. Но до самия край тя беше останала весела и близка с Дик и Рейчъл. Само през последните дни стана жертва на агресивни люшкания на настроението — естествена последица от болестта.