Една мрачна дъждовна сутрин телефонът иззвъня много рано. С глух глас Дик съобщи на Рейчъл, че Бевърли бе починала през нощта.
— Ти беше една от най-добрите й приятелки приживе — успя да промълви Дик, а Рейчъл искрено си поплака.
Дори и днес, на път към леля Елизабет, споменът за онова обаждане извикваше сълзи в очите й.
Елизабет Крейг имаше все същата кестенява коса, без сиво в нея, но видимо беше отслабнала — може би, помисли си Рейчъл, най-сетне бе започнала онази диета, за която постоянно говореше. Също така стоеше малко по-приведена от последния път през март, когато Рейчъл я видя. Разбира се, вероятно беше забелязала същите неща преди няколко дни, но това бе изгубено с паметта й.
Лелята поздрави топло нея и Джонатан и ги покани вътре. Първото нещо, което поиска да узнае, беше защо Рейчъл не бе отишла по-рано. Рейчъл уклончиво отговори, че бяха възникнали други неща.
Елизабет я огледа внимателно.
— Не изглеждаш много добре. Издрана си по лицето и ръцете, очите ти са зачервени. Ударена си отзад на главата. Как се случи всичко това?
— Глупав инцидент — отговори Рейчъл. — Паднах по стълбите.
За малко да каже, че се е случило у дома, в Англия. После се сети, че на погребението в понеделник не е била наранена.
— Случи се завчера.
Лелята й отправи подозрителен поглед, но не повдигна повече въпроса. Вместо това започна да говори за Джени. И за Грейс, майката на Джени. За това колко ужасно е всичко, как цялото село е покрусено. Бедната, бедната Грейс. Никой не заслужава такова нещо. Не и Джени. Такава ужасна, ужасна трагедия.
— За щастие — заключи Елизабет, — Бети се грижи за нея.
— Бети Мюър? — попита Рейчъл.
Това беше съседката на Грейс.
— Да, много е загрижена за Грейс. Кога мислиш да отидеш да я видиш?
Аха, каза си тя, значи още не съм ходила да я видя.
Елизабет сложи на масата чинии, подреди прибори, хляб и нарязано на филийки студено месо. Влезе в кухнята, за да завърши зеленчуковата супа, която готвеше, и Рейчъл отиде с нея.
— Странно е, не мислиш ли — попита небрежно, — как е паднала Джени? Как, за бога, е могло да се случи?
— Беше ужасно — поклати глава леля й, — така трагично.
Рейчъл заключи, че леля й, подобно на всички останали, не виждаше причина да постави под съмнение смъртта на Джени.
— Сякаш целият ми живот рухна, когато научих — продължи Рейчъл, макар да нямаше такъв спомен.
— Но поне отново говориш — отбеляза леля й. — В понеделник почти не каза нищо.
Почти нищо? Това не помага кой знае колко.
— Толкова беше тъжна — продължи леля й. — О, чувствах се ужасно, особено заради теб, Рейчъл. Твоята реч в църквата беше толкова красива, така говори за Джени, за това колко е била пълна с живот и колко много продължава да означава за тебе. Накара ме да си помисля за…
Елизабет спря, загледана замислено в моркова, който стържеше с малък нож. Мълчанието се проточи неловко. Рейчъл почувства нервно потрепване в стомаха си, докато разбъркваше супата с дървена лъжица.
— За какво те накара да си мислиш, лелче?
Елизабет примигна няколко пъти, сякаш се бореше с трудни емоции. Рейчъл сложи ръка на гърба й.
— Добре ли си?
Леля й махна с ръка през сълзи.
— Така съжалявам, Рейчъл. За малко се увлякох. Толкова се радвам да те видя. Наистина.
— Разбирам, леличко. Но за какво те накара да мислиш? — настоя тя.
Елизабет се стегна и продължи с по-твърд глас:
— Някога си мислех, че вие двете ще се отдалечите една от друга, защото ти замина преди толкова време. Но разстоянието и времето не оказаха влияние. Вие продължихте да се държите като близначки.
— Благодаря, лельо — прошепна Рейчъл и почувства как и в нейното гърло се надигна буца. — Всичко, което казваш, е вярно.
Разговорът с леля й за Джени направи по-лесно за Рейчъл да повярва, че в крайна сметка греши и че Джени наистина е мъртва. И двете бяха изгубили човек, който беше близък и скъп за тях. Може би, помисли си тя, отказваше да повярва, че Джени я няма, защото разстроеният й ум я подвеждаше да вярва, че е още жива — теория, която, разгледана с хладен разум, бе напълно безсмислена.
После, за изненада на Рейчъл, лелята сякаш съвсем забрави за Джени и погребението. Започна да бърбори лекомислено за своята градина и колко време прекарва в нея със съседа Хърб. Той е такъв сладур, говореше тя. Правел всичко за нея. Ходел в магазина вместо нея, купувал й растения, поправял неща, когато се счупят.