Рейчъл се зачуди да не би Хърб да ухажва леля й? Беше изгубил съпругата си, и Елизабет бе изгубила мъжа си, а и двамата бяха близки по възраст. Каквато и да беше връзката им, те се радваха на взаимната си компания и Рейчъл остана доволна от това.
След Хърб поговориха за Уини, дъщеря на една от сестрите на Елизабет, която живееше на западния бряг. Наскоро бе имала рожден ден и Елизабет планираше да й отиде на гости по-следващата седмица. Точно след смъртта на Джени не й се беше искало да ходи там, но сега смяташе и дори очакваше момента с нетърпение. Елизабет бе силно привързана към семейството си. Най-много обичаше децата на двете си сестри. Рейчъл винаги беше подозирала, че това е защото самата тя нямаше свои деца. Беше искала да има, но тя и чичо Гордън никога не бяха имали свои деца, кой знае поради каква причина. Двамата с Гордън бяха обмисляли възможността да си осиновят, но той не желаеше. Искаше деца от неговата кръв и плът, а ако това не бе възможно, то по-скоро би предпочел да няма никакви. Елизабет беше приела това. Още едно нещо, типично за леля й. Беше мила и послушна и въпрос не можеше да става да застане срещу съпруга си. Рейчъл бе съвсем различен тип жена, както Джонатан знаеше от доста време насам.
Умът й се понесе нанякъде и тя се загледа през прозореца. Там, в короната на дъба между къщите на Елизабет и Хърб, видя сиво-бяла граблива птица. Птицата обърна главата си към нея, черните, подобни на мъниста очи отправиха зъл поглед, а човката й беше голяма и достатъчно остра, за да й изкълве очите. Рейчъл рязко си пое дъх и се обърна точно в момента, когато Джон дойде от дневната в кухнята.
— Кога ще обядваме? — весело попита той.
След като се сбогуваха с Елизабет и отново излязоха отвън, Джонатан каза:
— Ти не й каза кой знае какво за себе си. Тя каза ли ти нещо изобщо? Колко знае?
— Не знае нищо. Говорих с нея в кухнята. Очевидно съм била много мълчалива в понеделник. Освен речта в църквата, май не съм казала или направила почти нищо друго.
— А сега какво искаш да направим?
— Предлагам да посетим Грейс Дугал. Трябва да говоря с нея. Според леля ми, не съм я виждала от погребението насам, а щом леля ми казва така, значи е истина. Тя е селският глашатай.
— Добре, да вървим.
Запали колата. Рейчъл му описа пътя и след няколко минути бяха пред къщата на Грейс на главната улица. Над масивната червено-кафява входна врата имаше нарисуван щит, в който с печатни букви пишеше: НОЩУВКА & ЗАКУСКА. Грейс беше основала собствен пансион, след като Джени напусна дома и Грейс разбра, че Елизабет изкарва добри пари като дава под наем Ардроу Хаус. Под щита имаше табелка с името: РОЗА, а под него: „Стая с баня — 20 лири“. От двете страни на вратата бяха посадени червени и жълти цветя, а на дъската зад стъклото на прозореца бе написано с тебешир: НЯМА СВОБОДНИ СТАИ.
Рейчъл натисна звънеца, но изглеждаше сякаш никой не си беше вкъщи. Надникна през прозореца. Вътре бе тъмно и тихо.
— Да опитаме пак утре — предложи Джонатан.
Тя го погледна.
— Дали да се прибираме у дома или да отидем до Старото колело?
— Да отидем в Старото колело. Лорийн последна те е видяла, преди да изчезнеш, доколкото знам. Имаме още една причина да отидем там. Онзи ключ не е ли още у теб?
— Да, вероятно съм го взела със себе си погрешка.
— Носиш ли го?
— Тук е, в джоба ми.
— Да вървим тогава… ако все още се чувстваш добре.
— Чувствам се добре — увери го тя.
18
Поеха по А93, за да изминат трийсетте километра от Гленвил до Абърдийн, подминавайки един ресторант от веригата Бифитър (табела, написана с печатни букви, обявяваше: ЗАКУСКА ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН — СЕГА САМО ЗА 5,99); пейзаж, оживен от пурпурни хълмове, безкрайни ливади, ниски огради от сиви камъни и лъкатушещата река Дий, перленосива под дрипавата облачна покривка. От уютната топлина в колата на Рейчъл й се додряма. В замаяното си състояние забрави заключенията, до които беше стигнала в къщата на леля си. Още веднъж повярва, че е на път към апартамента на Джени. Представи си приятелката си вкъщи. Щеше да я прегърне в мига, щом я види.
Спомни си дните, които бяха прекарали заедно миналия март, когато първите признаци на пролетта пръскаха слабата си топлина, а цветята и листата бяха започнали да напъпват. Джени грееше; напълно беше забравила Лестър Къминг и вълненията, съпроводили скъсването им няколко месеца по-рано. Самата Рейчъл беше срещала Лестър само три пъти. Още първия път, когато го видя, моментално изпита неприязън към този човек. Не можеше да разбере защо бе реагирала така бурно срещу него, но не й трябваше много време, за да разбере. Една синина на бузата на Джени беше първата улика.