Докато гледаше със замъглени очи хълмовете напред, Рейчъл си спомни един туристически преход, който тя и Джени бяха предприели преди няколко години. Когато тръгнаха да изкачват планината, Рейчъл беше по-бавна от Джени и се налагаше да спира често, за да си поема въздух.
Хайде, страхливке! — мъмреше я Джени.
Рейчъл не бе приела добре тази забележка. Скърцайки със зъби, скочи напред, вкопчи се в кръста на Джени и я прекатури назад във високата трева.
Страхливка? Аз? Какво те кара да мислиш така? Оставям те да спечелиш, защото не можеш да понесеш когато съм по-бърза от теб!
И тогава Джени се беше разсмяла. Със смях придърпа Рейчъл по-близо до себе си и я целуна. Обичам те, Рейчъл. Обичам те повече от всичко на света.
Бяха лудували из високите треви часове наред, скрити под мекото синьо-сиво небе, с първични пориви, едновременно изненадващи и доставящи удоволствие и на двете, задоволяващи желанията си с търсещи пръсти, горещи езици и влажни устни. Бяха сами в рая; принадлежаха си една на друга; нищо не можеше да застане между двете.
Спомените на Рейчъл се понесоха назад към онзи великолепен ден, улавяйки всеки детайл от нейното възхитително голо тяло. Не правеха любов за първи път, но този път беше най-хубаво.
Изхлузи обувките си и подпъхна десния си крак под левия. Затвори очи, опря глава на облегалката и се унесе. Всичко се отдръпна, всичко, освен тъмнина, в която похотливо я гледаха зли очи.
Рейчъл потъна още по-дълбоко в бездната и всяка мисъл изчезна.
Джонатан хвърли поглед настрани към нея, докато шофираше. Приличаше на ангел. Беше обикнал Рейчъл от мига, в който за първи път я видя. И й го беше показвал, понякога съвсем открито.
През ноември миналата година едва не събори офиса си заради нея. Случи се в един късен следобед, в четвъртък. Джефри вече си бе тръгнал за вкъщи. Джон все още си играеше с един доклад, който трябваше да е в офисите на Ландън Поуст на другата сутрин.
В четири часа на вратата се позвъни. Рейчъл отвори и миг по-късно покрай нея минаха трима строителни работници. Влязоха в нейната стая, която се намираше до неговата. След малко тя влезе при него тропайки сърдито с крака и се оплака, че тримата хулигани са подредили пневматични чукове. Поиска да знае защо, но единственото, което й казали било, че им е наредено да съборят стената между двете стаи до края на работния ден.
Беше настояла Джонатан да й каже защо е всичко това.
Той продължи да гледа втренчено в компютърния екран, видимо несъзнаващ дълбокото й възмущение.
— Така ли? — спокойно отговори той. — Ами това е хубаво, нали така?
— Хубаво?
— Да — продължи той, като все още не я поглеждаше. — Какво друго трябва да направя?
— Как така какво друго да направиш?
Той продължи да гледа замислено екрана, въздъхна и изтри един ненужен абзац.
— Купувам ти цветя и хубава вечеря, водя те на кино и театър и всичко това отива по дяволите. Струва ми цяло състояние, а какво получавам срещу парите си? Много по-практично е просто да премахна стената. Така ще мога да те виждам и да ти казвам, че те обичам през целия ден.
Тя остана като закована на място.
— Няма да направиш това наистина, нали?
— Почакай и ще видиш.
— Това е изнудване.
Той сви рамене.
— Бих го казал по друг начин, но ти можеш да го наричаш както поискаш.
Секундите изминаваха, а тя не казваше нищо. Той насила държеше очите си залепени за екрана. После тя се запъти към офиса си, но почти веднага се върна.
— Те наистина ще съборят стената!
— Да, знам — невъзмутимо отговори той.
— Не мога да повярвам — измърмори Рейчъл повече на себе си, отколкото на него, и пак изтича нататък.
Когато в стената отекна силен трясък, тя отново нахлу в офиса му.