Тя си струваше чакането.
— Рейчъл? Пристигнахме.
Прозя се и протегна ръце.
— Къде?
— В Старото колело. Тук ли си?
— Какво имаш предвид?
— Бълнуваше насън. Не можах да разбера нищо.
Рейчъл потърка лицето си с ръце.
— Е, върнах се. — Видя табелата и окончателно се разбуди. — Да влезем.
Слязоха от колата. Не изпита чувство на дежа вю; наистина не си спомняше, че е отсядала там. Бутна градинската порта, мина по пътеката и позвъни на вратата. Джон я следваше отблизо.
— Кажи ми пак как се казваше съдържателката? — прошепна припряно тя.
— Лорийн — прошепна в отговор той.
Миг по-късно ниска, набита, по-възрастна жена отвори вратата.
— Здравей, Лорийн — усмихна се Рейчъл. — Идвам да върна ключа на моята стая. Толкова е глупаво от моя страна да го взема.
Жената прие ключа, без да произнесе нито една дума. Рейчъл хвърли поглед към коридора зад входната врата. Видя застлано с килим антре, полилей, стълбище с масивни дъбови перила.
— Съжалявам — продължи Рейчъл, надявайки се да разчупи леда.
— Няма проблем — рече Лорийн. — Благодаря, че върна ключа.
Тя се накани да затвори вратата, когато Рейчъл дръзко пристъпи напред.
— Лорийн — спря я тя, — може да си забелязала нещо странно в мен, докато бях тук, особено в понеделник вечерта, когато бях малко объркана. Моята най-добра приятелка почина и погребението… Забеляза ли нещо странно в мен?
Лорийн се поколеба:
— Например какво?
— Ами, може да е всичко. Може би съм казала или направила нещо, което ти се е сторило безсмислено?
— Не, не мога да се сетя за нищо — и Лорийн отново понечи да затвори вратата.
— Може да ти прозвучи много чудно — продължи Рейчъл, решила да говори открито, — но имам загуба на паметта за последните дни. Изглежда съм останала тук до вторник сутринта. Обаче не си спомням това. Паметта ми се появява отново в четвъртък сутринта, което означава, че ми се губят вторник и сряда. Не си спомням нищо от случилото се през онези два дни.
Лорийн зяпна.
— Разбираме, че звучи странно — притече се на помощ Джон, — но Рейчъл говори истината. Смятаме, че ти последна си видяла Рейчъл във вторник сутринта. Първият ни въпрос е: можеш ли да потвърдиш, че Рейчъл е била тук във вторник сутринта?
— Да, мога. Тръгна си в онази сутрин.
— Добре. Благодаря. Сега вторият въпрос: случайно да е споменавала къде ще ходи, след като си тръгне оттук?
— Не — отговори Лорийн след кратък размисъл. — Не, не каза. Чакай малко. Да, каза. Спомена някаква селска къща. Каза, че отиваш там.
— Направо натам ли замина? — попита Джон.
— Не знам. Наистина спомена, че ще ходи в селска къща, но не каза кога.
— Очакваше се да остане тук и вторник вечерта — продължи Джон. — Очевидно е имала причина да си тръгне по-рано. Не каза ли Рейчъл каква може да е тази причина? Може би когато е освобождавала стаята и е плащала сметката?
Лорийн поклати глава, беше нащрек.
— Казах ви всичко, което знам. Да не би да съм се забъркала в някаква неприятност?
— Не. В никакъв случай. Просто питаме — каза Рейчъл, опитвайки се да звучи успокояващо.
— Видяла си Рейчъл във вторник, нали? — настоя Джон.
— Да — призна Лорийн.
— Моля те, разкажи ни за това.
Лорийн погледна Рейчъл.
— Ти закуси. Не английска закуска, само кроасани и кафе, доколкото помня. След това се качи горе, но скоро слезе долу да уредиш сметката. Трябвало да тръгнеш, така каза. Стори ми се, че много бързаш. В този момент не каза къде отиваш, но беше споменала за селската къща по-рано. Това е всичко. Може ли да спрем дотук? — говореше бързо; очевидно се надяваше Рейчъл и Джон да останат доволни и да си вървят.
— Лорийн — спря я отново Рейчъл, — наистина не те обвиняваме в нищо. Просто искаме информация. Кажи ми, изглеждах ли ти объркана? Разтревожена ли бях за нещо? Бях ли… а-а-а… не съвсем нормална?
— Изглеждаше малко объркана, да — потвърди Лорийн. — Но аз си помислих, че е нормално след всичко, което си преживяла.