— Има ли още нещо, което си спомняш? Макар и да е само една дума? — попита Джон.
Погледът на Лорийн се премести от единия към другия като махало. В очите й се четеше тревога.
— Наистина не мога да ви помогна повече — изрече тя с някаква окончателност.
— И не забрави нещо в стаята си? — попита Джон, който се опитваше да се хване за сламка.
— Не мисля. Но сте добре дошли, ако искате да се качите и да погледнете.
Джон и Рейчъл размениха погледи.
— Не мисля, че ще открием нещо — поклати глава Рейчъл, — но бих била благодарна, ако мога да погледна. Може би стаята ще събуди някакви спомени.
Лорийн протегна дясната си ръка, ключът на стаята беше между двата й пръста.
— Заповядайте.
— Благодаря — кимна Рейчъл. — Стаята горе ли е?
— Да. Втората врата отляво.
Пристъпиха в антрето. Подът под карирания килим изскърца под краката им. Лорийн остана в коридора, докато Рейчъл и Джон се качиха горе.
— Беше много конфузно — тихо каза Рейчъл. — Започвам да вярвам, че не съм съвсем наред с главата.
— Глупости — оспори думите й Джон. — Трябваше да зададем тези въпроси. Имахме ли друг избор?
— Никакъв — трябваше да се съгласи Рейчъл.
Тя отвори вратата на стая №5. Малка, уютна стая, чийто под беше постлан с червен кариран килим. Над единичното легло висеше картина в кичозно украсена рамка. Изобразяваше ловна сцена сред голи планини. На масата до стената имаше стар телевизор и електрическа кана. Единственото съвременно нещо в стаята беше душкабината в банята.
— Значи тук съм спала в събота, неделя и понеделник вечерта — замисли се тя.
— Така би трябвало да е.
— Не ми изглежда познато — въздъхна тя. Седна отчаяна на единствения стол в стаята. — Какво, за бога, да правя сега?
Джон не беше готов да отговори на този въпрос.
— Не можах да открия онова място в гората — намуси се тя, — а сега отново съм в задънена улица.
— Свършихме достатъчно за днес — успокои я Джон. — И утре е ден. Да почакаме да видим какво ще се случи.
Рейчъл знаеше, че е прав. Не знаеше какво друго да направи, и същевременно имаше толкова много неща, които трябваше да направи.
Всеки час, който чакам, може да означава, че е твърде късно за Джени.
Беше мисъл, която се бе загнездила в ума й, колкото и да изглеждаше невъзможна. Джонатан беше казал истината за смъртта на приятелката й и за това, че Рейчъл е присъствала на погребението. Леля Елизабет беше казала същото. Всичко изглежда потвърждаваше, че нейната приятелка бе претърпяла фатален инцидент и че Рейчъл се бори с вятърни мелници.
— Какво е това? — изведнъж възкликна Джон. Вдигна нещо, сложено на масата близо до нея. — Ти ли си го нарисувала? — После сам отговори на въпроса си: — Разбира се, че си ти. Познавам стила ти. И, виж, инициалите отдолу: Р. С. Изписваш ги под всички свои работи.
Тя стана от стола и отиде до него. Беше отворил хотелската папка с информация: кафява кожена папка с няколко брошури, рекламиращи Старото колело и туристическите забележителности в района. В ъгъла на най-горната брошура имаше драскулка, направена с химикалка.
Рейчъл се наведе.
— Птица ли е? — предположи. Погледна по-внимателно. — Или прилеп?
Нарисуваното създание донякъде приличаше на прилеп: беше абаносовочерно, с разперени крила. Но имаше още нещо. Главата напомняше тази на вълк, не на птица или прилеп, и бе покрита с нещо, което приличаше на черна козина. Имаше дълги, остри зъби, подаващи се от заострената муцуна.
После изведнъж разбра.
Ужасният спомен я завладя.
Погледна втренчено Джон. Гърлото й беше пресъхнало. Едва успя да преглътне и да проговори.
— Това е — прошепна тя и гласът й прозвуча като глух грак.
Джон примигна.
— Това е! — извика по-силно този път.
Той повдигна ръце и рамене в онзи универсален жест, който показваше, че няма никаква представа за какво говори.
Тя пое дълбоко въздух и се помъчи да се овладее.
— Това нещо беше в тъмното при мен!
Джон я погледна озадачено и вдигна брошурата.
— Какво? Прилеп? Не разбирам…
Рейчъл прекара пръсти през тъмната си коса.
— Това не е прилеп, Джон, то е… Нещо зло. Истинско е и аз го видях… Беше при мене!
Тръпка разтърси тялото й.