Джон огледа внимателно рисунката, после поклати глава:
— Слушай, не знам какво е, но каквото и да е, това, което говориш, е напълно немислимо.
Рейчъл не го чу. Накъсани мисли преминаваха през ума й като писъци в нощта. Беше потиснала толкова ужасни спомени.
После очите й се разшириха още повече.
— Очевидно съм знаела за това в понеделник, преди да тръгна оттук!
Джон сложи ръцете си върху раменете й.
— Спокойно, Рейчъл. Успокой се. Прекалено много бързаш, според мен.
Но тя не можеше да го приеме спокойно.
Иначе тя ще умре.
Мисълта я връхлетя като изгаряща заплаха.
— Това… е истинско. Кълна се, че е истинско, Джонатан!
Челюстта му увисна.
— Довери ми се. Моля те, повярвай ми. Казвам ти истината.
— Добре, Рейчъл. Добре. Хайде да си вървим оттук. Ще вземем рисунката ти с нас.
След като се сбогуваха с Лорийн — която затвори вратата зад гърба им с очевидно облекчение — и отново бяха навън, Джон предложи да седнат някъде, за да съберат мислите си.
Оставиха колата и тръгнаха, потънали в мисли, към един парк. Известно време никой не проговори. После една идея осени Рейчъл.
— Може би на погребението се е случило нещо. Нещо, което обяснява рисунката ми. Трябва да намеря и други хора, с които съм говорила тази седмица.
Джон подритна някакво клонче.
— Съгласен съм. Само че тази… приумица, която си нарисувала, е като нещо, изскочило от кошмар. Просто не може да е истинско. — Той спря. — Рейчъл… — започна замислено.
Тя се закова на място и погледът й срещна неговия. Изглеждаше сериозен, разбра, че ще каже нещо, което тя не иска да чуе.
— Ти беше съсипана след смъртта на Джени.
— Да, разбира се.
Полъх на вятъра си поигра с косата й.
— Кой знае какво е минавало през ума ти? Мога да си представя… — той се поколеба.
— Хайде, давай — подкани го тя, — какво искаш да кажеш?
Той прехапа долната си устна.
— Нищо.
Покрай тях мина възрастна двойка. Тя почака да отминат, за да не ги чуват.
— Такива не ми минават, Джон — смъмри го. — Какво щеше да кажеш?
Въздъхна.
— Не искаш да приемеш, че Джен е мъртва. Дали рисунката ти няма нещо общо с това?
Как така? — беше първата й мисъл.
— Не те разбирам.
Той се вгледа в далечината.
— Може би рисунката ти е някакъв символ на смъртта. Ти си била толкова изпълнена с тъга след погребението в понеделник, може да си надраскала образа разсеяно, без дори да го съзнаваш. Може би виждаш смъртта като чудовище, което е откъснало Джени от тебе. Продължаваш да отказваш да я приемеш и затова не можеш да повярваш.
Тя отстъпи крачка назад.
— Какво, сега на психиатър ли се правиш?
— Рейчъл, успокой се. Просто предлагам една възможност.
— Искаш да кажеш, че не съм могла да контролирам емоциите си?
— Не съм казал това.
— Знам, че не го каза, но това искаше да кажеш.
Той улови ръцете й.
— Нека да не се караме за това. Да го забравим засега. Ще го обсъдим по-късно. Става ли?
Тя не отговори веднага. Мозъкът й работеше.
Въпреки известното изясняване, навсякъде оставаха съмнения. Какво казват за лудите хора? Те вярват, че всички други са луди, освен тях самите. Нещо в нея я предупреди да не пада в този капан, но вече беше прекалено късно.
— Искам да видя гроба й — обяви. — Искам да видя гроба й и жилището й. Просто искам да видя.
— Утре?
— Не. Сега.
Джонатан се приготви да каже нещо, но размисли.
— Добре, да го направим.
Първо отидоха до Елмскорт. Рейчъл му показа пътя до квартала, на по-малко от километър от старата част на Абърдийн, по шосе Свети Махар, недалече от Кингс Колидж. Джонатан спря пред облицованата с гранит фасада на жилищната кооперация.
Рейчъл слезе от колата и за няколко минути се вгледа в прозореца на апартамента на Джени, №23С. После влезе в сградата през отворената врата и се качи по стълбите до втория етаж. Всичко, което Рейчъл виждаше, й беше познато.
— Бях тук. Наскоро.
— Кога? — попита той.