— Ще направя всичко възможно — обеща Джефри.
— Твоето „всичко възможно“ е наистина всичко възможно — отговори Джон с облекчение. — Благодаря ти, Джефри.
— За нищо. Има ли друго?
— Това е единственото спешно за момента. Мисля, че останалото може да почака докато се върна.
— Добре — каза Джери, после попита: — Всичко това свързано ли е с нея?
Джон реши да престане да увърта.
— Да, отнася се за нея.
— Добре, Джон. Късмет.
— Благодаря.
Затвори и хвърли поглед към гишетата за регистрация. Първо трябваше да хване самолета, а после, ако е рекъл господ, най-сетне щеше да получи някои отговори. Почувства, че му прилошава от напрежение и се укори: Прояви търпение.
Поне беше на път.
3
Струваше й се, че светът беше увит в студено сиво одеяло. Вдиша сладкия аромат на напъпващи цветя, дърво, трева и мъх. Въпреки че си оставаше изгубена в гората, вече не беше тъмно; дневната светлина правеше света не толкова страшно място. Сега той не беше ужасяващ кошмар; изчезна и страхът, че нещо или някой я гледа похотливо. Но още не знаеше къде е или коя е. Може отвън да ставаше светло, но мракът вътре в нея оставаше. Гората се простираше наоколо, над главата си чуваше чуруликането на птиците.
Вдигна очи нагоре. Не можеше да види птиците, но неочаквано едно ято се издигна иззад яркозелените корони на дърветата. Пърхащи, с остри клюнове! Едва не извика от страх.
Трябва да се махна оттук. Да продължа.
Привдигна се с две си ръце, като използваше за опора дънера на дървото, и тръгна — запътена нанякъде и наникъде.
Пътят й препречи зелен храст. Опита се да го заобиколи, но острите шипове на един клон се вкопчиха в плата на дънките. Внимателно отдели клона. Далече напред видя светлина зад дърветата. Закуцука нататък, сега по-бързо.
Дясната ръка не спираше да я боли, а болката в главата туптеше и барабанеше. Но никое от тях нямаше значение. Онова, което почти я докарваше до паника, беше загубата на памет, ключът към това, коя е тя и какво, по дяволите, прави в тази страшна гора.
Над нея се трупаха мрачни сиви облаци. По-светлото в далечината изглеждаше сякаш предлага изход от гъстата гора. Тръгна по-бързо към него — прекалено бързо, защото се препъна в корена на едно дърво и падна с главата напред и с ужасени очи, вперени в далечната светлина. Когато през тялото й премина заслепяващото острие на болката разбра, че беше паднала върху наранената си ръка. От очите й потекоха сълзи, носът й потече, а виковете отекнаха из цялата гора.
Най-напред се почувства така, като че бе пропаднала в земята. Насили се да остане неподвижна и постепенно усещането изчезна.
Вдигна се и тръгна отново, докато накрая излезе от лабиринта от дървета и с олюляване пое по тясна пътечка, която се спускаше надолу и наляво към по-ниските хълмове в далечината. Инстинктивно тръгна по нея. Нямаше избор. Поне беше пътека, отъпкана от хора.
По-надолу пътеката се спускаше още по-стръмно. Беше осеяна със заоблени камъни, които напомняха пресъхнало корито на река с ровове в твърдия пясък. Гората оредя и тя се оказа застанала пред някаква ливада. Изведнъж успя да съзре долу, напред в далечината, купчина малки къщички. Видя дим, който се издигаше от един комин и почти заплака от облекчение.
Продължи да се бори и да върви напред, докато пътеката свърши и тя стъпи на по-широк път с груб асфалт и дупки.
Закрачи към къщите, като заобикаляше дупките по повърхността на пътя, и мина покрай висок жив плет. В замаяността си не забеляза къде свърши плетът. Изгуби равновесие и се препъна в магистрала с гладко, черно, асфалтово покритие.
Не забеляза и колата, която изскочи от завоя.
Колата се приближаваше към нея с висока скорост.
4
Джонатан стоеше на опашката зад другите пътници, които чакаха да се качат в самолета. Стюардеса на Бритиш Еъруейс провери билета му.
— Приятен полет — пожела тя.
Той побърза да мине през изхода към белия Боинг 737 с червено-синьо лого. Две жени от екипажа стояха от вътрешната страна на вратата и посрещаха пътниците, но той им отправи само мрачна усмивка.
Джонатан намери мястото си, сгъна якето, сложи го върху сака в отделението за багаж отгоре и седна. Мястото му беше до люка и не след дълго се появи пътник, който зае седалката до него. Беше набит мъж, сигурно тежеше повече от сто килограма. Като че бе прехвърлил петдесетте и се приближаваше към инфаркта, но лицето му изглеждаше по-младежко. Може би беше само на четирийсетина, мислеше си Джонатан, и просто водеше разпуснат живот. Той с примирение видя как мъжът се сгърчи да седне на мястото си, а дъхът му свири от гърлото, как закопча предпазния колан, който едва обхващаше огромното му шкембе. Мъжът се усмихна широко и каза със силен глазгоуски акцент: