— Знам какво имаш предвид. А работата как е?
— Това са странни седмици, Рейчъл. Тя беше нашата Джени.
— Да — каза Рейчъл и гласът й потрепери.
— Но ще трябва да продължим, нали така? Животът продължава. Ти как се справяш? Жал ми беше за тебе, Рейчъл. Аз съм първият, който си го признава, но плаках по време на службата. Твоята реч беше така невероятно вълнуваща. Ти улови същността на Джени както никой друг не би могъл.
Треперенето в гласа й се превърна в буца и не можа да говори.
— Като погледна това празно бюро насреща ми — продължи Чарли, — имам чувството, че всеки момент ще влезе с онази нейна крива усмивчица. Познаваш тази усмивка. Повече от всеки друг.
Той въздъхна шумно.
— Чарли — успя да произнесе тя, — трябва да те помоля за нещо.
— Стреляй.
— Имам чувството, че Джени се е занимавала с нещо, което е било важно за нея. Казвала ли ти е напоследък нещо, което би могло… е, което може да ти се е сторило необичайно?
— Труден въпрос. Нашата Джени вечно беше заета. Не можеше да седи мирно.
— Но не ти ли идва наум нещо необикновено? — настоя Рейчъл. Надеждата й, че Чарли може да предложи някаква нишка, угасваше.
— Ами имаше един материал, на който отделяше много време.
— Какъв материал?
— Нещо свързано с изчезването на някакво момиче. Стар случай. Не е скорошен.
Рейчъл почувства как кръвта й забуча.
— Какво момиче?
— Чакай да видя… Джени правеше от време на време криминални репортажи, както знаеш. Този случай бе свързан с момиче на име Пола Декърс.
— Коя е тя?
— Едно момиче, което изчезна през 1996 година, така беше мисля. Може да е било 95-та.
Рейчъл мислеше усилено.
Пола Декърс. Познавам ли Пола Декърс? Нищо не й идваше наум.
— На времето се вдигна много шум — продължи Чарли. — Изчезването на момиче на шестнайсет или седемнайсет винаги привлича много медийно внимание.
— Намериха ли я? — попита Рейчъл.
— Не. Не откриха нито следа от нея.
— И Джени разследваше случая?
— Да, не за първи път отваряше стар случай като този.
— Изчезнали хора?
— Това да, но също и убийства. Тя беше нашият криминален репортер. Но едва ли ти съобщавам нещо, което не знаеш.
За Рейчъл това не беше новина, но тя се запита защо Джени е била привлечена конкретно към този случай. Дали е било съвпадение? Вероятно не, казваха инстинктите й.
1996? Или 1995? Тогава живеех в Гленвил. Това беше…
По онова време е била почти на четиринайсет.
— Точно кога се занимаваше с този случай? — попита.
— Започна преди две седмици. Не много преди… преди да загине.
— Мога ли да те помоля за услуга?
— Разбира се.
— Може ли да го обсъдим малко по-подробно? Много съм любопитна да узная какво се е опитвала да открие Джени?
— Разбира се. Чакай да погледна във файла, който тя остави. Искаш ли да ти позвъня след това?
— Имаш ли нещо против да дойда в офиса ти?
— Устройва ме.
— Благодаря ти, Чарли.
— Няма защо. Кога искаш да дойдеш?
— Сега имаш ли време? С приятеля ми Джон сме в Гленвил. Можем да пристигнем при теб до час.
— Веднага ли? Имам една статия за довършване… Е, какво, по дяволите, това е важно. Ще се видим тук.
— Благодаря, Чарли.
Пристигнаха в Нордърн Джърнъл малко преди три часа. Жената на рецепцията ги помоли да почакат, докато се обади на Чарли Уотърс. Рейчъл припряно взе един вестник от стойката, прелисти го нервно, след което Чарли застана пред нея. Тя стана и обгърна с ръце дебелата му талия.
— Чарли.
— Здравей, Рейчъл.
Дъхът му силно миришеше на цигари.
— Това е Джонатан.
— Най-накрая се срещнахме. Джени много ми е говорила за тебе.
Ръкуваха се.
— Елате при мен — покани ги Чарли. — Събрах някои неща.
Последваха го до неговия офис на втория етаж.
Първото нещо, което бе като удар за Рейчъл, беше празното бюро на Джени. Докато го гледаше я заля порой от спомени.
Чарли ги покани да седнат до неговото бюро и им предложи чаша чай или кафе. И двамата избраха кафе и докато Чарли тътрузеше крака навън, за да изпълни поръчката, Рейчъл не спираше да гледа бюрото на Джени. Джонатан седеше до нея и мълчеше.