Чарли се върна с две димящи чаши кафе.
— Радвам се, че имаме този шанс да поговорим, понеже нямахме възможност да го направим в понеделник.
— Е, сега е моментът — отговори тя, изпитвайки облекчение от възможността да научи повече за приятелката си, без да се тревожи, че ще каже нещо глупаво за неща, които са казали преди няколко дни. Както беше с Елизабет, Грейс и Алисън, Рейчъл не се чувстваше склонна да говори за себе си и своя проблем. — Е, кажи ми как бяха нещата тук, в работата, през последните дни?
— Как бяха нещата? — озадачено каза Чарли. — Същите както винаги. Имаш ли нещо конкретно предвид?
— Да, уикендът, който тя е прекарала във Форт Уилям. Знаеше ли, че Джен планира да ходи там?
— Разбира се. Беше работила две смени през уикендите, както аз сега, и искаше да се махне за няколко дни. Да тръгне в петък сутринта и да се върне в понеделник вечерта. Правеше го понякога. Само че този път не се върна.
Рейчъл разтри очите си.
— Помоли ли те за нещо в деня, когато отпътува?
Спомни си, че в електронното писмо с дата петък, 11 юни, онова, което Джени беше изпратила в два и половина през нощта, тя бе споменала, че ще поиска съвет от Чарли. Беше ли го направила?
Чарли поклати глава.
— Не, аз не я видях в този ден. За последно говорихме предишния ден.
— Добре. Нека да го кажем по друг начин. Тя говори ли за мене през седмиците преди това?
Веждите на Чарли подскочиха нагоре.
— Пак ми кажи, имаш ли нещо конкретно предвид?
— Не знам — внимателно отговори тя. — Би трябвало да е нещо, за което не би говорила много охотно.
Погледът на Чарли стана замислен.
— Нищо конкретно не ми идва наум, макар да разбирам, че това не помага много. Какво става, Рейчъл?
Тя втренчи поглед в бюрото.
— Нищо, просто се опитвам да разбера дали е била замесена в нещо. И ако е така, в какво. — Погледна го. — По-рано днес ми каза, че се занимавала с една история за изчезнало момиче на име Пола Декър.
— Декърс — поправи я Чарли, — със „с“ накрая.
Той разстла на бюрото пред нея няколко вестника и ги завъртя така, че да могат Рейчъл и Джонатан да ги прочетат.
— Това са стари статии, които пуснахме веднага след като дойде съобщението, че Пола е изчезнала. Те са от папката на Джени. Все още не беше довършила статията си за Пола. Защо толкова те интересува това?
— Както ти казах, питах се с какво се е занимавала през последните седмици.
— Но имаш причина да питаш.
— Да, имам.
Когато тя не предложи друго обяснение, той каза:
— Би ли искала да прочетеш тези статии? Или да ти разкажа накратко?
— Второто, ако нямаш нищо против.
— Нищо против. Между другото, сбъркал съм. Пола Декърс е изчезнала през 1994-та. Казах ти 1996-та, нали?
— Да. Или 1995-та.
— Е, станало е на 12 март, 1994 година. Полицията веднага започва да го разглежда като криминален случай. Пола все още е ходела на училище, учела е за медицинска сестра.
— Как изглежда?
— Имам няколко снимки… Ето една.
Чарли плъзна парче хартия към нея. Рейчъл видя снимката на младо момиче с нежни черти, весела усмивка и къса кафява коса.
— Била е красива — каза тя.
— Да — съгласи се Чарли. — Хубаво момиче.
— Какво ли се е случило с нея?
— Предполагам, че никога няма да узнаем. Изчезнала е преди седемнайсет години, а това е много време.
— Случаят продължава да не ми говори нищо — каза Рейчъл. — И остава въпросът: защо Джени изведнъж се е заинтересувала от момичето? Сигурен ли си, че не ти е казвала нещо за това?
— Единствено, че се интересува от случая — отговори Чарли. — Не съм я притискал. Както казах, тя наистина захапваше здраво някои случаи, особено стари и загадъчни. Най-доброто беше да я оставя да си върши работата, стига да няма строги крайни срокове. Но защо ти се интересуваш толкова много.
Рейчъл трябваше да му каже нещо. Искаше услуга от Чарли, така че трябваше да му даде нещо в замяна. Не можеше да държи амнезията си в тайна.
— Джон и аз ходихме преди това у Грейс, майката на Джени — поясни. — Грейс каза, че е работила върху нещо и че аз би трябвало да знам какво е. Проблемът е, че аз не помня, защото съм малко объркана. Чарли… — пое дълбоко въздух. — Всъщност, изгубих част от паметта си.