— Но той все пак е заинтересувал Джени — упорстваше Рейчъл.
— Да — призна Чарли. — Случайно знам, че тя е ходила на посещение при родителите на Пола не много отдавна.
— На Удстрийт?
— Ако все още живеят там.
— Можем да установим — каза Рейчъл.
— Тук мога да ви помогна — предложи Чарли.
22
Когато излязоха отвън, Рейчъл стискаше жълто залепващо се листче с телефонния номер и адреса на Рой и Франсис Декърс.
Стоеше, гледаше го втренчено и се опитваше да осмисли всичко. Небето беше прозрачносиньо и сякаш безкрайно, а топлият ветрец галеше косата й. От другата страна на улицата релефът се спускаше надолу към някакъв парк; прясно окосената трева беше пищна и яркозелена. През езерцето се протягаше каменен мост, а къщите оттатък се къпеха в слънчева светлина. Високо над тях се издигаше червена църковна кула с бял кръст на върха.
— За какво мислиш? — попита Джонатан.
— За тебе — отговори тя и се обърна към него.
— За мене? Какво съм направил този път?
Тя притисна тялото си до него.
— Подкрепяш ме. Толкова мило от твоя страна.
Той примигна.
— О, имаш предвид онова, което казах на Чарли.
— Да, това — рече тя и гласът й прозвуча приглушено, тъй като се притискаше в гърдите му. — И много други неща.
— Разбира се, че искам да знам какво се е случило с тебе, Рейчъл. Защо не? Обичам те.
— По тази причина съм най-голямата късметлийка във Великобритания.
Той се усмихна широко.
— Тези думи означават много за мен. Добре, а сега какво? Ще вървим ли да се видим с тези хора?
— Това е планът. Родителите на Пола са следващата стъпка. Но малко се притеснявам. Изобщо не ги познавам. — Отстъпи назад и го погледна. — Но все пак ще го направя. Да се надявам, че те ще могат да ни разкажат повече, отколкото Чарли.
— Това ще ни е от помощ.
— Мога ли пак да ползвам телефона ти?
Той й подаде телефона си и тя набра номера на семейство Декърс. Отговори жена.
— Здравейте — каза Рейчъл. — Казвам се Рейчъл Сондърс. С госпожа Декърс ли говоря? Франсис Декърс?
— Да.
— Аз съм приятелка на Джени Дугал, журналистката, която ви е интервюирала наскоро. Тя идва при вас, нали?
— Да, беше тук — отговори Франсис.
— Госпожо Декърс, трябва да ви кажа нещо.
— Какво? — попита Франсис след момент мълчание.
— За Джени е — продължи Рейчъл. — Тя е… — Рейчъл спря, чудейки се какво да каже по-нататък. Реши да се придържа към официалната история, защото не можеше да измисли друго. — Тя почина неочаквано, госпожо Декърс.
— Какво? — извика Франсис.
— Било е инцидент. Паднала по време на катерене в планината.
— О, това е ужасно! Просто ужасно. Бедното мило момиче! Кога е станало това?
— Преди почти две седмици. Джени кога дойде при вас?
— Не много отдавна, някъде към края на май, доколкото си спомням. О, господи, какъв ужас. Не знаех. Нямах представа… Казвате, че сте нейна приятелка?
— Най-добрата й приятелка.
Известно време Франсис не бе в състояние да говори.
Рейчъл прочисти гърлото си.
— Госпожо Декърс, бих искала да поема работата на Джени — каза малко по-енергично. — Заради нея и заради себе си. Това е моят начин да приема смъртта й.
Каза го, без да помисли и то прозвуча убедително дори за самата нея. Продължи да настоява, надявайки се, че Франсис ще я разбере.
— Затова моят приятел Джон и аз бихме искали да дойдем да поговорим с вас, ако нямате нищо против. Бих искала отново да проведа интервюто на Джени.
Джени чу как жената изпусна тежка въздишка.
— Господи, разтърсена съм до дъното на душата си — заекна накрая Франсис. — Разбира се, че може да дойдете. Добре сте дошли.
— Благодаря. В колко часа е удобно?
— Предпочитам да присъства и съпругът ми. Вие кога искате да дойдете?
— Днес ще имате ли време?
— Съпругът ми е на футболен мач. Абърдийн е домакин на мача срещу Мадъруел, мисля. Би трябвало да се прибере към шест без петнайсет.
— Шест и половина удобно ли е?
— Мисля, че да. Можем да отложим малко вечерята.